Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (136)

4.

Затворниците се разстъпват пред Орбек, разчиствайки тясна пътека.

— Кой е шефът тук? — шепна в ухото му.

— Онзи тип със зеления парцал на главата — отвръща ми той, без да мърда устни, като същински вентролог. — Нарича себе си Влечугото.

Едно от по-нисшите светила в съзвездието на Змиите застава на пътя ни.

— Хей, Орбек, добре ли си? — пита той, очевидно намирайки ситуацията за забавна. — Не те ли боли? Сигурно е доста гадно да ти извива нокътя, а?

Поглеждам го злобно над рамото на Орбек.

— Искаш ли да разбереш как е?

Той се засмива.

— Къде си мислиш, че отиваш, сакатият?

— Жаден съм. Смятам да се напия.

Змията сочи към земята в краката на Орбек.

— И тая вода е идеална за пиене.

— Майтапиш ли се? Мирише на задника на майка ти.

Затворниците избухват в смях, а лицето на Змията пламва.

— Имаш доста голяма уста за сакат, старче — ухилва се подигравателно той. — Чудя се дали ще продължи да ръси умни приказки, ако я запуша с чепа ми?

— Хей, аз просто искам да пия. Чиста вода, хлапе. Проблем ли е?

Почва се: Влечугото и неговите лейтенанти се приближават ухилени. Те не могат да повярват, че съм толкова глупав, че да се оставя да им падна в ръцете.

— Не, не, не е проблем — отвръща Змията. — Но ние тук си имаме правила, сакатият. Всичко си има цена. В момента тарифата за пиене е, че трябва да ми духаш. Нищо лично. Правила, нали?

— Смяташ, че ще получиш нещо от мен? — Разтърсвам се от цвилещ смях. — Аз не съм педофил, хлапе. Върни се, когато пораснеш.

— Точно сега доста съм пораснал — отвръща той, потривайки се отпред по панталона.

— О, мамка му, Дини — обажда се Орбек със слаб дрезгав глас над лакътя ми, който го е стиснал за гърлото. — Пусни ме да мина, а? Направо ме убива.

— Проблемът не е мой — отвръща Змията, но Влечугото поставя длан върху рамото му.

— Не, пусни ги да минат — казва той, играейки ролята на Господар на имението. — Каин е знаменитост, Дини. В негова чест може да попроменим правилата. — Той ми се покланя подигравателно и посочва с жест басейна с чиста вода. — Чувствай се като у дома си, Каин. Моля, заповядай.

— Хей, благодаря. Много си любезен — казвам му аз, докато Орбек минава с пухтене покрай него. — Ако наистина искаш да се чувствам като у дома си, дръж тази Мека пишка далеч от мен, щом сляза от него.

— Орбек изпълнява заповедите ми — отвръща Влечугото — и ако му наредя, няма да те притеснява. Нали, Орбек?

— Както кажеш, Влечуго — изхриптява огрилото.

— Ето, виждаш ли? Тук си в пълна безопасност, Каин. Съжалявам само, че не обявиха предварително пристигането ти; щяхме да излъскаме сребърните прибори.

Боже, тук всички са големи комици.

— Да, все тая. На колене, магаре. — Подсилвам заповедта с привидно извиване на нокътя и Орбек стене, докато коленичи. Смъквам се от гърба му и той се изправя с ръмжене над мен.

— Кучи син — казва той. — Ти го начукай на баща си! — Той се засилва, за да ме изрита в ребрата с крак, но Влечугото го възпира с една рязка дума. Чудно какво ли щеше да направи, ако Влечугото му беше заповядал да действа. Сигурно щеше да ме убие.

Едва ли някога ще разбера.

Орбек отстъпва, прегърнал наранената си ръка, продължава да ръмжи обиди под носа си. Влечугото се навежда над мен и застава на една ръка разстояние, подпрял длани на коленете си.

— Нали разбираш, Каин, че повече не мога да променям правилата? Добре, пуснах те дотук. Но така или иначе, ще трябва да платиш. — Той се усмихва, разкривайки зъбите си с лайнян цвят. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не ми пука какво ще правиш, стига да получа малко вода.

— Всяко нещо по реда си — казва той, а ръцете му се плъзват към колана на панталона му.

— Чакай, да не те е страх, че ще се отметна? Какво очакваш да направя, да избягам ли? — Претъркулвам се настрани, за да отпия от водата. Добра е: студена, кристално чиста, наситена с минерални соли, получени от филтрирането през стотината фута варовик. Поемам доволно една голяма глътка.

В Ямата се възцарява мъртво мълчание.

— Знаеш ли, Каин — казва Влечугото, ухилен като дружелюбен алигатор, — мисля, че устата няма да е достатъчна. Не и за теб. Мисля, че ще се наложи да те оправя. В задника. Това е един вид, нали се сещаш, допълнителна такса? Затова, че пи на кредит.

— Какво ви става, момчета? — питам го аз. — Не мога да разбера какъв е тоя интерес към задниците. В смисъл нямам никакви проблеми с дупелюбците — каквото там ти наостря меча, нали ме разбираш? — но какви са тия мераци да шибаш нормален мъж? Аз не съм хукнал да изнасилвам лесбийки, нали? Какво му е забавното на това?

Влечугото се изправя, като продължава да се усмихва, и започва да разкопчава панталона си.

— Може пък да съм развил странични вкусове — отвръща ми той.

— Бърн беше като теб — изричам бавно аз. — Чувал ли си за Бърн? Така и не можах да разбера защо. Канех се да го питам… — надигам се на лакти и му се озъбвам, — а той взе, че умря.

Влечугото ми отвръща със същото изражение на лицето.

— Значи си извадил късмета, че аз съм тук, за да удовлетворя любопитството ти.

Някои типове не разбират от намеци.

— Да, добре, чух достатъчно. — Издърпвам се към каменната пейка в подножието на стената, от която стърчи тръбата. Налага се доста маневриране, докато успея да седна така, че да мога да виждам цялата Яма.

Вече всички са се изправили на крака, затаили очаквателно дъх — сигурно от седмици не са имали по-добро развлечение от наблюдаването на канещото се да ме изнасили Влечуго. Дори пазачите са се събрали на мостчетата, хилят се и се смушкват с лакти. Някои от тях сигурно си спомнят последния път, когато бях попаднал тук, и сигурно ме мразят колкото и Змиите. Виждам Делиан, не много далеч, зад кръга от Змии, които са ме обградили. Той изглежда разтревожен, но е запазил хладнокръвие и си държи устата затворена. Малко по-нататък стоят т’Пас и нейната групичка подлизурковци.

Поемам си дълбоко дъх и изкрещявам:

— Добре, задници! Затваряйте си устата и ме чуйте!

Все едно вече не съм привлякъл цялото им внимание…

— Разни хора ми разправят какъв е редът тук долу — говорят ми за правила. — Завъртам очи към Влечугото, подканяйки го да се засмее заедно с мен. — Знаете ли какво? Правилата ви са боклук.

Той се кани да каже нещо, но просто вдигам ръка и продължавам да говоря:

— Аз имам малко нови правила. Моите правила.

Сгъвам всичките си пръсти, с изключение на показалеца.

— Първо правило: който ми се прави на отворен, ще умре. Без предупреждение. Без втори шанс.

Сред тълпата затворници се надига изумено мърморене. Влечугото ме гледа така, сякаш съм откачил.

Изправям следващия пръст.

— Второ правило: важи само моята дума. Каквото излезе от устата ми, става закон. Нарушите ли закона, ще пострадате. Нарушите ли го повторно, умирате.

Влечугото сумти презрително.

— Приключи ли вече? Нещо друго?

— Още едно — отвръщам, свивайки рамене. — Трето правило: ако се правите на отворени на приятелите ми, все едно се правите на отворени на мен. Ако имате колебания, вижте първо правило. Така… — Вдигам ръка над главата си и размърдвам пръстите си. — Колко от вас искат да са ми приятели?

Влечугото изсумтява отново. Звучи така, сякаш има курешка в носа си.

— Хайде, не се срамувайте — казвам аз. — Да видя вдигнати ръце.

Змиите удържат тълпата с погледите си. Дори не се налага да правят някакви заплашителни жестове; напрягането на мускулите и хладните им погледи показват пределно ясно какво готвят на всеки, който прояви глупостта да застане на моя страна.

Някъде в средата на Ямата се вдига ръка.

Затворниците се отдръпват настрани от него.

— Мъртъв си, тъпо копеле — казва Влечугото. — Чуваш ли ме?

В средата на разчистеното пространство стои Делиан с вдигната ръка.

— Аз бих искал да съм ти приятел, Каин. Надявам се, че вече съм.

Е, добре.

Очевидно няма отърване от оная студена смелост.

— Свали си ръката, мъртвецо — казва Влечугото.

— Хей, дръж се прилично, мухльо.

— Какво? — Влечугото ме поглежда. — Какво ми каза току-що?

— Казах ти да се държиш прилично, по дяволите. Ти какво си мислеше?

Т’Пас излиза на празния терен, застава до Делиан и безмълвно вдига ръка. Към нея се присъединява един от последователите й, после още един и още един.

— Стори ми се… — казва Влечугото, — стори ми се, че те чух да казваш: „Влечуго, кажи на момчетата си да убият тези тъпи копелета.“ Това ми се стори, че чух.

Поклащам тъжно глава.

— На твое място щях сериозно да се замисля дали да не разкарам оттук тъпия си изнасилвачески задник и да вдигна проклетата си ръка.

— И защо ми е да го правя?

— Защото иначе — казвам му — ще трябва аз да ти го начукам.

Влечугото развърта рамене, разхлабва се като боксьор в почивката между рундовете.

— Смели думи от един сакат старец.

— Помисли добре, Влечуго. Доста е унизително. Питай Орбек.

— По-лошо от групово изнасилване в задника?

Извръщам глава и му се ухилвам с унищожително презрение.

— Ще ме нападаш ли, мухльо? Хайде, давай.

Той ме поглежда с присвити очи.

— Човече, ти какво, търсиш ли си го…

— Направо те моля, по дяволите. Какво, да не те е страх от мен? Мамка му, какъв бъзльо.

— Мамка му — казва той и се хвърля към мен. Засилва се да ме сграбчи за ризата, но се спира — видя какво се случи с Орбек, а не е чак толкова глупав — затова се задоволява да ме изрита силно в единия ми крак, който се поклаща под пейката.

— Да, това щеше да ме заболи — ако не бях сакат, тъпанар такъв. Нищо не усещам. — Изхилвам се още по-цвилещо, отколкото преди с Дини. — Как е успял глупак като теб да стане шеф тук?

— Тогава почувствай това — ръмжи той, сграбчва единия ми глезен и ме издърпва от пейката.

Изтърсвам се с цялата си тежест върху каменния под; боли. Той ме обръща по лице и аз вдигам ръце, откривайки ребрата си за очаквания ритник. И идиотът, разбира се, се хваща: кракът му потъва в тялото ми, но аз съм подготвен и смекчавам удара с издишване от муай тай. Обгръщам крака му с ръка, стискайки пръстите със свивката на лакътя ми. С другата ръка се оттласквам и се претъркулвам към него; той изкрещява стреснато, когато натискът ми върху глезена му го запраща на земята.

Отнема му много повече време да осъзнае, че е паднал, отколкото на мен да приклещя по-здраво крака му; преди да се усети какво става, хващам глезена му и го извивам в хватка от жиу-жицу, която го принуждава да завие от болка.

— Ти печелиш! — пищи той. Май наистина не е чак толкова як. — Ти печелиш!

— Естествено, че печеля. — Продължавам да извивам крака му, докато глезенът не се чупи с хрущене, сякаш някой е стъпил върху купчина сухи пръчки. — Винаги печеля.

Той пищи: заек, попаднал в челюстите на вълка. Придърпвам се по крака му и го удрям в топките.

Писъкът му секва и той се изстрелва до седнало положение, останал без дъх; премятам дясната си ръка през врата му и го приклещвам в ключ, а лакътя на лявата опирам в рамото му и улавям здраво китката на дясната във „фигура четири“. Той ръкомаха, удря с юмруци по ребрата и краката ми, но не може да вложи сила в ударите си. Единственото място, където може да ме удари силно, е чаталът ми, а топките ми и без това са безчувствени.

Най-якото в ключа „фигура четири“ е, че в него участват двата ти трицепса — две трети от мускулите във всяка ръка — и прилично количество гръдни и гръбни мускули и изкривява главата му така, че единствените мускули, които той може да използва за съпротива, са онези от едната страна на шията му. Погледнато отвсякъде, това си е загуба за жертвата. Макар да съм слаб като котенце, заради химическата пневмония или каквото там ми има, той няма никакъв шанс срещу мен. Усилвам леко натиска и той проскимтява, когато усеща как шийните му прешлени започват да се разделят.

— Това е всичко, успокой се — казвам му нежно. — Борбата свърши, приятел. Ти загуби. — Останалите Змии са се събрали около нас, чудейки се какво точно да направят, за да ме наранят. — Кажи на кучките си да се разкарат, Влечуго. Преди да съм ти счупил врата.

Леко отпускам хватката и той изсъсква през стиснатите си зъби:

— Назад… Назад! Правете каквото ви казва, мамка му!

Те отстъпват назад.

— Още — казвам им. — Не спирайте. Още малко, точно така, не спирайте. — Продължавам да ги окуражавам, докато около нас не се отваря значително пространство — искам да съм сигурен, че всички ни виждат.

Така, време е за катехизиса.

— Добре, Влечуго — казвам аз. — Кой е шефът тук?

— Шибано… — започва той, но едно стисване на ръката ми му секва гласа.

— Да опитаме отново, става ли? Кой е шефът тук?

— Ти — ръмжи той.

— Много добре. Кой определя правилата в Ямата?

— Ти.

— Хей, две от две — казвам му с окуражаващ тон. — Страхотно се справяш. Сега, ето го и първия препъникамък. Надявам се, че си внимавал преди. Какво е първото правило?

— Ъъъ — започва той и тогава го убивам.

Докато умира, Влечугото продължава да говори, така да се каже: единственото, което успява да произнесе, са няколко бълбукащи хрипове — кх… кх… кх, напомня ми за Гарете — защото с едно рязко движение на ръцете съм му счупил врата и краищата на шийните му прешлени са прерязали като ножици гръбначния му мозък; сега той лежи като марионетка със скъсани конци и светлината в очите му гасне.

Оттласквам трупа му от себе си и се издърпвам обратно върху каменната пейка. Поглеждам към смълчаната тълпа затворници.

— Някакви въпроси?

И двестате Змии, които са се събрали около мен, бавно осъзнават, че са затворени в капана на каменната стая заедно с още хиляда души, които са вдигнали ръцете си във въздуха и които изобщо не ги харесват, а аз ги наблюдавам как един по един решават — съгласно правило три, — че може би също искат да са ми приятели.