Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (233)

3.

Ма’елкот е очаквал този момент адски дълго време и възнамерява изцяло да му се наслади.

Крачи към мен между разкъсаните редици от коленичили дворцови рицари, Социална полиция и анханска пехота, арогантно поклащайки задник като някой тигър. Въздухът около него проблясва: издигнал е Щит. Знае, че сме пленили няколко автомата и подобни гадости и не иска някой снайперист да му развали купона.

Изминава почти една трета от Пътя на боговете; после спира и вдига ръце, сякаш иска да каже: Вижте!

— Ти каза, че никога повече няма да видя Моя град, Каин — изрича той с усмивка, която е много по-топла от слънцето над главите ни. — И въпреки това аз съм тук.

Говори с обичайния си човешки глас, който аз чувам идеално от сто ярда разстояние.

— Мълчиш? След толкова време нищо ли нямаш да ми кажеш, стари приятелю?

Подготвил съм му един адски отговор.

Създавам в съзнанието си образа на бял поток от сила, който изригва от вътрешностите ми и се влива в дръжката на Косал. Секунда или две по-късно вече го виждам в ментално зрение: проблясваща, искряща, извиваща се волтова дъга с дебелината на китката ми; дъга, в която се влива цялата сила от всяка черна нишка, свързана с живота ми. Тя жужи в подсъзнанието ми, докато я привързвам здраво към Косал.

Не към Шана, не към Палас, не към богинята, не към съпругата, която бях обичал и която роди детето, което наричам своя дъщеря, не към жената, която гледах как умира в подножието на Седлото на Хрил. Пазя образа й в сърцето си, но по-добре да го държа по-далеч от менталното ми зрение, иначе ще проваля целия номер.

Той ме гледа внимателно, преминавайки през различните нива на ментално зрение, търси някакви струи от Потока — търси някаква сила, която черпя от реката.

Но аз не черпя нищо. Аз захранвам.

— О, Давид, мой Давид — казва той, поклащайки глава и в гласа му звучи искрено съжаление. — Къде е прашката ти?

Бялата дъга пращи. Той не я вижда.

Може пък да се получи.

— Аз не съм отмъстителен бог, Каин. И знам, че не съм те притиснал до стената; ти сам избра да се предадеш, когато можеше да се измъкнеш. Ще бъде твърде нехайно от моя страна, ако не отговоря подобаващо. Затова ти нося дарове.

Усмивката му става по-широка, което е единственият жест от негова страна. Вратата на лимузината зад гърба му се отваря — като крокодилска челюст, разкриваща паст от мрак. В тази правоъгълна тъмнина мога да различа само някаква странна ъгловата фигура. Ма’елкот се усмихва всеопрощаващо и фигурата се материализира точно пред мен, под слънчевите лъчи и облаците от прах, а аз все още не мога да видя какво всъщност е това…

Съзнанието ми развързва някакъв невидим възел и тромавата черно-бяла Фантазия на Ма’елкот внезапно разкрива мъничка сгърчена трагична фигура. Това е Фейт; облечена в мръсна лекьосана болнична престилка, завързана към инвалидна количка.

Завързана към моята инвалидна количка.

Толкова истинска…

Ако протегна ръка, дали ще почувствам косата й? Мога ли да се наведа за целувка и да усетя аромата на кожата й? Ако плача над тази Фантазия, дали тя ще почувства сълзите ми?

Фейт…

Господи, как бих могъл…

Смъртта на Шана беше само загрявка.

— Малък дар в сравнение с твоя, предполагам — казва Ма’елкот. — Но смятам, че ще го оцениш толкова високо, колкото оценявам аз твоята капитулация. Подарявам ти твоето семейство…

Ръката му замръзва насред жеста, сякаш иска да се отпусне върху разрошената коса на Фейт, а аз не разбирам защо врящият ми мозък все още не е взривил главата ми, но той кимва и посочва към Роувър.

— … и място за сядане.