Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (83)

8.

Не знам колко време ме влачи демонът нагоре в планината. Сигурно няколко часа — безкраен кошмар. Главата ми се люшка и не спира да се удря в твърдото му като камък рамо. Губя съзнание и се свестявам отново, припадам от болка, умора и адски шибаната мигрена, която получавам от висенето с главата надолу — все едно развъждам оси в черепа ми. Отдавна съм изповръщал всичко, което е останало в червата ми; сега, всеки път, когато се свестявам, започвам да хълцам на сухо, докато ми се събере погледът. Когато кашлям, усещам вкуса на кръв.

А проклетият меч не спира да ме удря в окото. Отнякъде са намерили друга ножница и са завързали Косал в нея, преди да го препашат с ремъци на гърба на трупа. Въртя китките си под тънката лента на белезниците, които са стегнали ръцете ми зад гърба; тя се врязва в кожата ми и кръвта се стича към лактите, оттам капе върху гърба и продължава по тила ми, за да стигне до челюстта.

Ако успея да освободя поне едната си ръка, за да стигна до дръжката на Косал…

Демонът крачи неуморно напред. За мъртвите му мускули такова нещо като умора не съществува, защото те не разчитат на някаква химическа реакция. Тварта не търси лесни пътища — преминава през прохода по обходни пътечки, изкачва се високо по лицевия склон на Резеца, изкатерва зъберите с нечовешка лекота въпреки босите си крака и единствената свободна ръка.

Преметнат с главата надолу през рамото му, аз мога да видя цялото Седло на Хрил, ширнало се пред очите ми. Хребетът на прохода се е превърнал в змийско гнездо от релси, които пълзят около грубия скелет на недовършеното депо; един митничарски пост бележи грубо официалната граница между Трансдея и Анханската империя. Навсякъде се виждат палатки, от малките двуместни тенти край стените до огромни навеси: столова, заслон за повредени машини, който е толкова голям, че вътре може да се разглобят два локомотива, без да се омешат частите, тоалетни, магазинът на Компанията и още бог знае какво.

Базовият лагер на компания „Отвъдие“: те монтират релси по западния склон на Седлото. Към Империята. Проклетата линия прилича на език, който се е протегнал, за да вкуси от Анхана.

Над източните хълмове се появява горната извивка на слънцето и засипва миглите ми със златисти проблясъци. Предполагам, че няма никакви шансове проклетият демон да избухне в пламъци под първите слънчеви лъчи.

Високо на западния склон на Резеца, малко по-ниско от нас, вече би трябвало да се забелязва изворът, но всичко, което виждам, е нисък тухлен цилиндър, от който започва дълга криволичеща шлюзова тръба, която е монтирана сравнително отскоро, защото капещите й колена още не са започнали да ръждясват. Тръбата се изтича в насмолен дървен резервоар на кокили, от който на свой ред започва мрежа от множество по-малки тръби, спускащи се към издигащия се скелет на депото.

Надолу, по плетеницата от релси, се движи дълга, неорганизирана колона от работници — толкова уморени и замаяни от прекараната на такава височина нощ, че дори не си правят труда да погледнат нагоре, където може да видят нас. Сега, на зазоряване, строителите изпълзяват от палатките си и със залитане и почесване се нареждат за вода пред монтираното на дървения улей кранче; скоро там, където е текло то, пръстта се превръща в дълбока до глезените кал.

И точно от тази кал започва да тече Великият Чамбайген.

Рейт беше останал от другата страна на прохода заедно със своите охранители — фалшиви охранители, осъзнавам едва сега. Сигурно са преоблечени сопита, защото досега не се е родил охранител — камо ли четирима охранители, — които да запазят такова хладнокръвие при вида на онова, което се случи долу край кратера. Сопито обаче никога не се нерви; няма да му мигне окото дори пред шибания Апокалипсис.

Те трябва да останат от другата страна на хребета, защото, ако се доближат до речния й басейн, Шана ще усети враждебните им намерения. Но ще се навъртат наоколо. Не знам какво му има на тоя шибаняк Рейт — не знам защо ме мрази толкова, — но истинската омраза, омразата и в червата, е нещо, което разбирам много добре. Той ще наблюдава.

Демонът ме носи на северозапад, успоредно на потока от отпадъчни води, който се стича от дървения улей, за да се смеси със стичащата се от резервоара вода. Няколкоминутният преход ни отвежда на четвърт миля западно от лагера, където мръсната вода се връща в първоначалното си русло: тясно, плитко корито, което води до малък водопад, който се спуска от може би петнайсетина фута във вир с каменисто дъно. Демонът ме пренася внимателно през скалите, по-далече от лагера, като се движи в коритото на реката. Повърхността на потока е равна и покрита с мазут, а водата мирише на урина и сяра.

Демонът се спуска по скалите покрай водопада и ме хвърля върху един назъбен камък като чувал, пълен с мъртви котки. С вързани зад гърба ръце и безполезни крака аз не мога да направя нищо, за да омекотя падането, освен да държа главата си наведена напред с надеждата, че няма да си счупя черепа. Тя отскача от камъка; изхвръкват ми свитки от очите и мигрената дори изчезва за около пет секунди, преди да се завърне с рев и сила, способна да убие бик.

Демонът потапя едната си ръка във водата и я поднася над лицето ми, изцеждайки мръсната вода върху устните ми. След това загребва още и я излива върху челото ми, оставяйки я да потече по косата ми, кръщавайки ме с мръсотията, в която компанията „Отвъдие“ е превърнала извора на Великия Чамбайген.

След няколко секунди по нервите ми плъзва топлата вълна на присъствие, странно и неопределимо усещане, че съм прегръщан, гален и утешаван от нещо, което се намира вътре в мен. Струпеите започват да се белят от раните ми, докато плътта ми започва да се изцелява.

Това е нейният начин да ми каже, че идва насам.

О, боже, само ако можех да умра, преди тя да стигне дотук…

Само ако…

Докато сълзите прогарят лицето ми като киселина, демонът коленичи до мен и започва да се храни.