Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (178)

3.

Над Анхана се спусна мрак.

Беше безлунна нощ и гъсти облаци скриваха звездите. На места из града, зад малкото прозорци с незатворени капаци — и още по-малкото отворени врати — проблясваха жълтеникави светлинки на фенери, но единствената истинска светлина в спускащата се тъмна нощ бе кървавото зарево над доковете.

Под адското му сияние мъже и жени се нападаха и бягаха, биеха се и умираха; под адското му сияние полицаи удряха глави и гърбове и понякога се удряха един друг. Под адското му сияние войници, сменили пиките с ведра, маршируваха през умиращата джунгла.

Реката гореше заедно със сградите и водата беше безполезна: тя само помагаше за по-бързото разпространение на маслото. Войници с лопати се опитваха да загасят огъня с пясък и кал. Скоро офицерите им се отказаха да дават заповеди и да подвикват окуражаващо и сами грабнаха лопати и кофи.

Шестнайсет километра нагоре по реката, на стотина метра северно от брега на Великия Чамбайген, във въздуха се появи проблясващ в разноцветни лъчи куб. Изведнъж той избухна в ярки цветове и изчезна, оставяйки след себе си дванайсет мъже, облечени в подсилени с метал противокуршумни комбинезони, подсилени със сорботан и полутвърда въглеродна керамика. Шлемовете им бяха направени от подобна въглеродна керамика и всеки бе оборудван с визьор от потъмнено бронирано стъкло, покрит със сребърна мрежа с дебелината на човешки косъм.

Те веднага закрачиха към реката, а кубът отново проблесна във въздуха.

Първият мъж, който стигна до реката, остави микрофибърната си раница на брега, дръпна ципа й и белия найлонов шнур. Раницата със съскане се разгъна, разду се и се превърна в голяма лодка, в която останалите започнаха да товарят снаряжението си. Точно пет метра нагоре по реката водачът на втората дузина отвори ципа на своята раница. Трета дузина крачеше към точката на още пет метра нагоре по реката, докато кубът проблесна, прехвърляйки четвърта дузина.

От всички мъже, които стояха на брега на реката тази нощ, четирима носеха различна броня. Тя се различаваше от останалите единствено по това, че не беше подсилена с метал, а на потъмненото бронирано стъкло на визьорите им не се виждаше сребърна мрежа. Лодките бяха завързани в групи по три; четиримата мъже заеха кърмовите пейки на водещите лодка и потопиха жезлите си във водата, използвайки ги като рул. Всеки от тях извади по едно голямо парче полиран кварц и се съсредоточи върху него. Лодките се плъзнаха тихо в тъмнината.

В града, който бе тяхната цел, монасите се давеха и умираха в реката, докато се опитваха да извлекат тялото на падналия Посланик.

А под града, в тъмните подземни пещери с ниски каменни сводове…

… един убиец, прикован към варовиковата стена, се взираше в нищото, докосвайки с ума си нишките мрак, който бе по-гъст и всепоглъщащ от вечната нощ, която обитаваше.

… един човек, който беше принц на Първия народ, се гърчеше в смъртоносна треска и от смъртта го деляха само няколко часа.

… един бивш Херцог се скиташе, изгубен, в постоянната, непроницаема чернота.

И един мъж на име Хабрак — който дванайсет години бе служил като сержант в Стражата на донжона и имаше само едно петно в досието си; който беше човек от първия тип, за който правилата никога не се променяха; който противопостави на внезапно израсналата джунгла, на вълните от черно масло и пожара, заплашващ да унищожи града, своята безстрастна и непоколебима вярност към дълга; който вярваше в сърцето си, че за своите трийсет и седем години военна служба е направил толкова много и е видял такива неща, че вече нищо не можеше да го изненада — сега гледаше със зяпнала уста как Негова Сияйна Светлост, самият Патриарх Тоа Сител, се спуска бавно с накуцване по стълбата от Съдебната палата към караулното помещение на донжона.