Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (220)

7.

Устата ми е безчувствена; устните едва помръдват. Крещя в ухото на Рейт, за да може да ме чуе през трясъка на канонадата.

— Можеш ли да говориш с него?

— Какво?

Стоварвам ръката си върху рамото му.

— Можеш ли да говориш с Ма’елкот? Чуваш ли го — и той теб? Можеш ли да се свържеш с него?

Погледът му все още е зареян в небесата.

— Един изтребител — един „Дева“ AAB-24 на ротата „Бел и Хауъл“ с екипаж от четирима души, височина 25 000 метра, максимална скорост 2,1 маха, въоръжение…

— Ела на себе си, по дяволите! — Разтърсвам го отново. — Трябва да говориш с Ма’елкот… трябва да му кажеш…

— Той пикира като сокол…

За една безкрайна секунда единственото, за което мога да мисля, е колко е студена водата, която се стича покрай нас; направо замръзвам тук, ръцете ми са безчувствени, цялото ми тяло трепери, а гласът ми се губи в бученето в ушите ми, което е по-силно дори от рева на битката, която се вихри около нас. Защото знаех, че този изтребител ще бъде там горе. Един-единствен.

Защото повече не са нужни.

Изпълва ме абсурдното желание да вдигна очи, да потърся в небето дребната титаниевата игла, макар да знам, че ще е невидима. Искам да погледна, но не мога.

Страхувам се.

В съзнанието ми се сменят ярки спомени за кинематографски кадри от Индонезия. В главата ми тази титаниева капка снася мъничко сребърно яйце, преди да потегли с пълна скорост към изгряващото слънце…

— Кажи му, че се предаваме! — ръмжа аз. — Мамка му, Рейт, трябва да му кажеш, че се предаваме! Кажи му, че аз се предавам! Ще му дам меча — каквото поиска, — само му кажи да не го прави!

Каква лоша шега: аз сам му дадох тази идея.

— Мамка му, биха пуснали атомна бомба върху града.

— Не си ли струва животът на един град, за да се спаси цял един свят.

— Така ли? А ако е твоят град?

— Готов съм да поема този риск.

Той беше свалил картите си. Хвана ме, че блъфирам.

Взривът ще убие всички бивши затворници от Ямата, които носят в себе си противовируса на Шана. Ще убие всеки от нас.

Рейт.

Делиан.

Т’Пас.

Орбек.

Дини, Флечър, Аркен, Гропаз…

Деймън. Величеството. Лицата. Змиите. Поданиците на Кант.

Мен.

Един-единствен проблясък на невидима светлина ще ни изпепели до кости, а Ма’елкот ще влезе тук, когато му кефне, ще вземе меча и ще сложи край на шибаната игра. А аз си мислех, че съм твърд. Мислех си, че съм безмилостен.

Мамка му.

Дори не съм знаел какво означава да си безмилостен.

— Чува ли те той? По дяволите, Рейт, чува ли те?

Погледът на Рейт се отмества от небесата и среща моя.

— Не — отвръща той. — Не, не ме чува. И аз вече не Го усещам. Не усещам никой от тях.

Една ледена кама се забива в ребрата ми. Насилвам се да произнеса:

— Фейт…?

Той леко поклаща глава.

— В най-добрия случай е в безсъзнание. Но може би е мъртва.

Отпускам глава; вратът ми се превива под бруталната тежест на безполезното ми съществуване.

Преди чудовищната болка да ме обгърне изцяло, в небето се разнася нов тътен. Извръщам се по гръб до Рейт и поглеждам нагоре. Над нас за миг разцъфва огнено цвете, което се изгубва в желеподобни пръски от черен дим и падащи парчета метал. Докато ги гледам, още едни щурмови катер избухва по същия начин, последван от още един.

Рейт произнася на глас догадката ми, но в думите му прозвучава увереност.

— Делиан се включи в битката.

— Можеш ли да го усетиш? — Хващам го за раменете и удрям главата му в камъка. — Трябва да говориш с него! Кажи му да се маха оттук…

На устните му разцъфва усмивка, единствената наистина щастлива усмивка, която съм виждал някога тук.

— Не.

— Рейт, трябва да му кажеш! Пещерите… все още има време да се скрие в пещерите! Може да оцелее — той ще защити меча! Трябва да му кажеш да защити меча!

— Не, не трябва — отвръща спокойно той и се отпуска назад, сякаш събралата се в локва вода е някакво удобно легло. — Не трябва да правя нищо.

Пред очите ми се спуска червена мъгла и докато се усетя, ръцете ми са сграбчили нашийника му и аз се опитвам да го удуша с веригата, която свързва оковите ми. Но той е обучен Посветен и разкъсва хватката ми с въртеливо движение на лявата ръка срещу десния ми юмрук — и маслото, което се стича от кожата му, ме изгаря като киселина. Ръцете ми се разтварят и Рейт ме отблъсква назад.

— Свободен съм — казва той. — Свободен.

Господи, той бълнува.

— Свободен си да умреш, мамка му — казвам му аз. — Не знаеш какво ни чака…

— Не ме интересува какво ни чака.

Онзи щурмови катер пикира над главата ми, опитвайки се да пробие черепа ми; нямам време да се занимавам с глупостите на Рейт.

Явно ще трябва да го направя по трудния начин.

Оставям го да лежи на мокрия камък, загледан с идиотската си усмивка в небето, и се повличам към западния край на фонтана с надеждата, че грамадата му ще ми осигури поне някакво прикритие.

Отнема ми доста време да вляза в ментално зрение.

Разбирам, че съм успял, когато спирам да се интересувам дали ще бъда застрелян, разкъсан на парчета, или изпечен до смърт; единствената ми мисъл е да стигна до Съдебната палата. Да се добера до Делиан. До Крис. Бавно и несигурно се измъквам от басейна на фонтана и се изправям.

Усещам лек полъх от прелитащите покрай мен куршуми и шрапнели.

Навеждам се и единият ми крак сам пристъпва напред, за да ми попречи да падна. Продължавам да се навеждам и краката ми продължават да пристъпват, а още не съм паднал.

Аз вървя.