Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (177)

2.

Още щом зърна пехотинците, които си проправяха път през затрупаните с отломки улици на Града на пришълците, приближавайки се към импровизираната му крепост, Тоа В’Лич осъзна, че се е задържал твърде дълго там.

Крепостната стена, на която беше застанал, се издигаше над руините на някогашен склад на ъгъла на улиците „Мориандар“ и „Линадалин“. Над главата му беше опъната противоелфска мрежа, която сега бе увиснала под тежестта на бързо растящи конопени листа, от които капеше смола. Тоа В’Лич отмести настрани джунглата от поклащащи се въжета и се вгледа с присвити очи в приближаващите се войници.

Водеше ги офицер с униформата на Божиите очи.

Тоа В’Лич стисна зъби, за да преглътне напиращата да излезе ругатня. Той знаеше точно какво става и това никак не беше добре. Заповедите им сигурно бяха дошли от самия Патриарх и той имаше адски добра представа какви бяха те.

Лудото дърто копеле го беше прецакало.

Херцогът се обърна към Сивата котка алфа, който стоеше до него. Алфата, както и целият прайд, който командваше, беше оборудван с най-новата експериментална антимагическа технология: пълен боен костюм от застъпващи се стоманени пластини, изрисувани със защитни сребърни руни. Тази броня караше обикновено гъвкавите и пъргави Котки да се движат тежко като тромави мечки, но в близките сблъсъци по време на войната в пещерите под града пъргавината не се ценеше толкова, колкото защитата.

— Точно от това се страхувах — каза мрачно Тоа В’Лич. — По всичко личи, че елфите контролират тези офицери.

— Ваша Светлост? — отвърна алфата с приглушен от стоманения шлем глас.

— Никой не трябва да влиза тук, ясно ли е? Можем да вярваме единствено на себе си. Онези нещастни копелета навън сигурно си мислят, че сме повикали подкрепления. Може би дори си мислят, че изпълняват заповедите на самия Патриарх. Но каквото и да казват, не трябва да ги допускаме вътре в крепостта.

— Но, Ваша Светлост — рече неуверено алфата, — ако заповедите им наистина идват от Патриарха?

— След ден-два нещата ще се успокоят и тогава ще се разберем. — Тоа В’Лич махна с ръка към джунглата, която поглъщаше разрушения град. — Видя какво ни причиниха проклетите елфи. Не можем да поемаме повече рискове. Никой не трябва да влиза. Това е заповед.

Той се обърна и се спусна по стълбата, преди алфата да успее да отговори. Трябваше да даде същата заповед и на останалите трима алфи — командири на всяка стена, — и то адски скоро.

Изкатери се, мръщейки се, по натрупаните отломки, които запушваха входа към някогашната улица „Мориандар“. Никак не му беше приятно, че краката му трябва да докоснат земята; всяка крачка пораждаше нервна гримаса. Там долу шибаняците продължаваха да се бият. Откъде намираха сили? Хората му бяха заловили неколцина — самият той ги бе разпитал — опърпани и недохранени, с възпалени и гноящи рани, повечето от тях имаха треска и бълнуваха. Очакваше всеки миг калдъръмът под краката му да изригне под удара на ноктести лапи или улицата да се втечни под краката му и после да се затвори над главата му като плаващи пясъци, докато лапите го теглят все по-надолу и надолу…

Но щом излезе изпод балдахина от антиелфска мрежа, той започна да се притеснява не какво ще излезе от пещерите, а какво може да го нападне отгоре. Проклетите феи…

Мамка му, колко мразеше тези дребни копеленца.

От време на време дървесните духчета се измъкваха от скритите изходи на пещерите и нанасяха сериозни поражения с дългите си по един ярд копия от заострена като игла стомана. Нападенията на феите рядко имаха фатален изход, но това не беше кой знае каква утеха. Проклетите същества владееха Наметалото; дори не разбираш, че си нападнат, докато не усетиш как копието се забива в окото ти. Обикновено дясното. То бе любимата им мишена.

Тоа В’Лич се спря за миг, когато се озова пред развалините на „Залагащия пришълец“. Тук бе последният бастион на Лицата на Киърандел, преди да се изтеглят в пещерите. За повече от час въздухът около сградата се бе превърнал в огнен гръмотевичен ад, докато Магьосническият корпус нападаше, а елфическите магове отвръщаха на огъня. Накрая маговете взривиха сградата, за да запечатат входа към пещерите; сега, няколко дни по-късно, над отломките продължаваше да се издига пушек.

Връхлетяха го спомени, но не за битката, а за всичките щастливи часове и дни, които бе прекарал тук. Не разбирах колко ми е било хубаво — помисли си той. — Киър, ако си още жива, бих искал да ти кажа колко ми липсваш. Херцогът поклати глава и продължи напред.

Връщането към миналото нямаше да му помогне да оцелее.

Никой от войниците му не разбираше защо им беше наредил да построят укреплението. Някои се съмняваха в ползата от него; та нали враговете им бяха изтикани под земята. Кой щеше да ги напада от въздуха?

Херцогът не си направи труда да им обясни; както Патриархът обичаше да казва понякога, той не искаше от тях да го разбират, а да му се подчиняват.

Със сигурност нямаше намерение да им казва, че цялата Империя се е превърнала в един гигантски клозет. Със сигурност нямаше да им каже, че Тоа Сител е полудял. Със сигурност нямаше да им каже, че смята да се скатае долу за няколко дни и щом Тоа Сител рухне, да се появи и да поеме управлението. Но сега по всичко си личеше, че е бил твърде голям оптимист.

Още преди няколко дни трябваше да сложи край на загубите си и да се омете оттук.

Всичко това бяха напразни мечти. Той бе решил да остане и да оправи всичко, защото така искаше. Харесваше му да бъде Херцог; харесваше му да е довереник на Патриарха, да ръководи Божиите очи, да е богат и уважаван и да има такова влияние, за което повечето мъже на неговата възраст не можеха дори да мечтаят, камо ли да очакват. И наистина бе смятал, че може да свърши някакво добро. Имаше талант да внася ред в хаоса; беше го показал по време на Втората война за трона, която неговите Рицари на Кант бяха станали неофициална полиция на столицата. Когато цялата тази лайняна история най-накрая приключи, той може би щеше да е единственият, който да съгради отново разбитата Империя.

Затова избра да остане с надеждата за успех, докато всичко около него се стичаше в клозета. Не можеше да разчита дори на собствените си хора. Имаше сблъсъци с юмруци и с мечове; имаше предателски забивания на нож в гърба и дори една дива разпра между прайд Котки и двама магьосници от Магьосническия корпус, която завърши със смъртта на пет Котки и двамата магьосници.

Но въпреки това той остана. Може би щеше да се окаже единственият здравомислещ мъж в правителството. Ако побегнеше, кой щеше да се погрижи за Империята?

Но светът — напомни си той, докато се скриваше под противоелфската мрежа, покриваща северната стена на укреплението — не дава трофеи за добри намерения. През целия си живот Тоа В’Лич беше спазвал едно правило, което неведнъж го бе спасявало в опасни времена: когато наградата е оцеляване, второто място е за мъртвец.

Докато тези думи отекваха в главата му, той чу нечий важен глас, който гръмко обяви отвъд стената, че Патриархът е подписал имперска заповед за ареста на Тоа В’Лич, бивш Херцог на обществения ред, по обвинения в предателство, заговор и престъпления срещу Империята.

— Мамка му — промърмори той. — Трябва да изчезвам.

Нямаше смисъл да обикаля всички стени; това, очевидно, бе координирана операция. Оставаше му само една посока.

Надолу.

Без да каже нито дума повече, той побягна.

Инстинктът му подсказа, че може би ще успее да се споразумее с Киърандел и нейните нехора; същият инстинкт го предупреди да не преговаря с войниците, да не ги заплашва, да не блъфира и да не спори. Затова, когато изпратените за него пехотинци се срещнаха в средата на укреплението, той отдавна беше изчезнал, потънал в пещерите, които някога бе владяла бандата му: заекът се беше скрил в хралупата си, на пет крачки пред хрътките.