Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (105)

2.

В хладното утро на своето раждане, когато влезе в железопътния вагон, където, вцепенен от страданието си, лежеше сакатият, наричан някога Каин, Гибелта на Каин седна срещу него и попита:

— А сега как трябва да те наричам?

Койката, върху която лежеше сакатият, бе закована към стената на купето, към нацепеното дърво, от което бяха изкъртени седалките, за да й се направи място. Мъжът беше привързан към нея с кожени ремъци през коленете, бедрата и гърдите, за да не падне при някое случайно разлюляване на вагона. В купето смърдеше на човешки изпражнения; Гибелта на Каин не беше сигурен дали сакатият се е изпуснал, или вонята беше просто последствие от падането му в замърсената вода на Великия Чамбайген, където се изливаше каналът на лагера в Седлото на Хрил.

Сакатият бе покрит с мръсно одеяло, просмукано на места от сукървицата, която сълзеше от покрилите тялото му рани. Той не помръдна глава, нито даде някакъв знак, че е чул въпроса на Гибелта на Каин; просто гледаше през изцапания прозорец към кълбящия се пушек от локомотива, който се отлагаше върху листата на дърветата край линията, придавайки им еднообразна гнила сивота.

Гибелта на Каин се настани върху изненадващо удобната възглавничка на отсрещната пейка. Известно време той просто седеше, взираше се в него, наслаждавайки се на гледката, вдъхваше миризмата, позволявайки на аурата на гнило отчаяние, обграждаща сакатия, да се просмуче в костите му, като топлината на родния му дом в зимна нощ. И въпреки това нещо липсваше, нещо, от което Гибелта на Каин се нуждаеше. Той все още не виждаше дъното в пустите очи на сакатия.

Изправен пред болката си, сакатият бе потънал в някакъв вътрешен кръг на животинско неразбиране; намираше се в състояние на някакво бленуващо полусъзнание, откъдето страданието му изглеждаше далечно, чуждо, като терзанията на въображаема жертва от някакъв стар, познат роман. Но Гибелта на Каин се беше въоръжил дори срещу тази жалка защита. Бяха го предупредили.

Той притежаваше едно устройство.

Наричаше го Огледалото на Каин; представляваше кутия приблизително с размерите на средно голяма пътна чанта, пълна с фини кабели и прозрачни стъклени крушки, които бяха захранвани от грифонов камък, по-малък от нокътя на кутрето на Гибелта на Каин. От двете й страни имаше две позлатени дръжки; между тях бе разположено огледало от посребрено стъкло. Хващането на дръжките, проникването на тренирания му ум в глъбините на стъклото означаваше да навлезе в толкова интимна връзка, която далеч превъзхождаше вулгарността: сякаш бе извадил окото на мъжа и бе изчукал кървящата му очна ябълка.

Огледалото му отваряше врата към душата на човека, който някога беше Каин.

Гибелта на Каин се наведе напред, зарови пръсти в одеялото, покриващо обгорената плът върху гърдите на сакатия, сграбчи го и го усука.

— Може би не ме чу. Как да те наричам сега?

В отговор главата на сакатия се извърна настрани. Лицето му беше празно като сърцето му.

— Хари ли да те наричам? — попита учтиво Гибелта на Каин. — Вицекрал Гарете те наричаше Администратор… — той произнасяше чуждите думи с прецизно внимание — Майкълсън. Това ли предпочиташ?

Съзнанието бавно се върна в очите на мъжа, а заедно с него се появи и страданието; той гледаше към Гибелта на Каин през пелена от болка, а Гибелта на Каин се усмихваше.

— Не е редно да те наричам Каин — рече той. — Ти ми каза, че Каин е мъртъв — и аз знам, че това е истина. Защото аз го убих.

Изпълненият със страдание поглед се отмести обратно към прозореца и сакатият отговори с хриплив шепот, в който все още се долавяше отзвукът от воплите.

— Все тая.

— Екс-Каин? Може би… — Усмивката на Гибелта на Каин се разшири в гримаса на щастлива злоба. — … Тан’Каин?

— Няма значение.

— Така ли смяташ? Според мен има. Все пак може би трябва да използвам Хари. Така те нарича Палас Рил, нали? Ммм, прости ми, Хари: исках да кажа, така те наричаше.

Лицето на сакатия се изкриви едва забележимо; ако Гибелта на Каин не го познаваше толкова добре, той щеше да се подлъже да повярва, че това е следа от усмивка.

— Губиш си времето — каза мъжът, когото той беше решил да нарича Хари. — Не знам защо си мислиш, че можеш да ме нараниш повече, отколкото сам се нараних.

— Толкова много неща не знаеш — отбеляза Гибелта на Каин. Хари помръдна рамене и отново обърна глава към прозореца.

— Не ти ли е любопитно? — Гибелта на Каин се наведе напред, за да погледне Хари с показно лукавство. — Не искаш ли да разбереш кой съм аз? Защо те унищожих?

— Не се ласкай, хлапе.

Гибелта на Каин се намръщи.

— Не те ли интересува? Не те ли интересува защо се случи всичко това?

Хари си пое дълбоко дъх и отново завъртя глава, за да срещне погледа на младия мъж.

— Ти също не знаеш причината за случилото се — рече той. — Знаеш само защо си направил онова, което направи.

Бръчката между очите на Гибелта на Каин се задълбочи; не беше стигнал чак дотук, за да бъде третиран като ученик.

— Освен това… да. — Хари сви рамене. — Не ме интересува.

Ръцете на Гибелта на Каин се свиха в юмруци.

— Как може да не те интересува?

— Защо е пълна тъпотия — отвърна уморено Хари. — Защо няма да върне жена ми. Защо няма да спаси баща ми, нито ще ми върне детето, нито ще ми помогне да проходя отново. Причините са за невежите.

— Може би — процеди Гибелта на Каин през зъби. Той се премести, за да седне до прозореца, през който гледаше Хари. Дърветата се бяха сгъстили дотолкова около линията, че влакът сякаш се движеше през тунел от отровени от пушека листа. — Може и да съм невежа. Значи съм невежата, който те постави на колене.

— Да, все тая.

— Родила ме е Марте, съпругата на Терел ковача. Нарекоха ме Перик — заговори той с бавния, напевен тон на елкотански жрец, който води ежедневната служба.

— Губиш си времето — повтори Хари. — Не искам да знам.

Юмрукът на Гибелта на Каин се стовари като чука на баща му върху лицето на Хари, размазвайки носа му в кървава каша. Хари изпъшка и за миг очите му се изцъклиха. След това фокусът им се върна и той безизразно облиза кръвта от устните си, докато наблюдаваше Гибелта на Каин в очакване на следващия му ход.

Юмрукът на Гибелта на Каин пулсираше в болезнен копнеж да продължи да удря отново и отново, и отново; изгаряше от желание да убие този мъж, да го пребие до смърт със собствените си ръце — но убийството нямаше да задоволи нуждите му.

— Тук не става дума за това какво искаш ти. Това вече няма никакво значение. Тук става дума за мен. За това какво искам аз.

Той потърка юмрука си с другата си ръка, опитвайки се да прогони копнежа за кръв.

— Мисли за това като за обратен разпит. Има някои неща, които искам да знаеш. И ще ти ги кажа. Ако усетя, че не ме слушаш, ще ти причиня болка. Разбра ли?

Единственият отговор от Хари бе замъглен от кръвта поглед, празен като измита чиния.

Гибелта на Каин отново сграбчи мръсното одеяло в юмрука си и остърга с грубия плат сълзящите изгаряния на Хари.

— Знам, че и преди са те измъчвали, Хари. Кланът Черния нож от Бодекенските огрило, нали? Освен това не ми е безразличен фактът, че снощи се опита да накараш хората ми да те убият. Подозирам, че болката не означава нищо за теб — но тя, както и животът ти, са от изключително значение за мен.

Той се замисли и бавно си пое дълбок, търпелив дъх.

— Слез пет дни пристигаме в Анхана; там ще бъдеш предаден на гражданските власти за екзекуция. Междувременно искам да страдаш — и да ме слушаш.

Навън дърветата се бяха разредили, разкривайки неравни хълмове, обрасли с прещип и орлова папрат, които се спускаха към мъгливите брегове: безжалостната Карнаанска пустош. А вътре Гибелта на Каин заговори отново:

— Родила ме е Марте, съпруга на Терел ковача. Нарекли са ме Перик и през по-голямата част от детството ми очаквах да съм напълно обикновено момче — и щастливо, както изглеждаха самите те. Майка ми беше от Кор и беше по-възрастна от баща ми; притежаваше тайни, които никой от нас не разбираше, но винаги сме знаели, че ни обича…