Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (60)

4.

Специалното излъчване на живо на „Най-новото от Приключенията“ проблясваше в огледалото на бюрото на Тан’елкот. Джед Клиърлейк беше хванал Хари Майкълсън на Фенкона в Лос Анжелис и водеше интервюто от залата на конвента — предоставяйки на Майкълсън огромна аудитория, за да каже мнението си относно „ХРВП кризата в Отвъдие“, докато на заден план се кривяха пред камерата стотици фенове в маскарадни костюми.

Макар че широкият спектър от костюми отразяваше преклонението пред стотици Актьори, както активни, така и пенсионирани или мъртви, уловеното от камерите потвърждаваше, че популярността на Каин си оставаше неизменна. Десетки от дошлите на конвента бяха пременени като самия Каин, мнозина други — като Палас Рил, някои като Бърн, Пуртин Клейлок или Кулан Г’Тар; неколцина — обикновено не много спретнати и страдащи от затлъстяване — бяха с костюма на Ма’елкот.

Тан’елкот слушаше интервюто само с половин ухо; вниманието му беше привлечено предимно от гостите.

Артуро Колбърг седеше до бившия император, взирайки се в екрана с маниакално внимание; пухкавите му рибешки устни бяха зяпнали, и той леко скимтеше като разгонена котка. Беше пристигнал в компанията на четирима социални полицаи в пълно снаряжение. Сега те стояха около Колбърг и Тан’елкот, готови да се задействат, стиснали шоковите си палки и силовите си пушки. В огледалните им шлемове проблясваше отражението на предаването, виждаха се и осветените от огледалото лица на Колбърг и Тан’елкот.

Тан’елкот все още не можеше да разбере дали сопитата са тъмничари на Колбърг, или негови охранители.

Обаждането на Борда на директорите беше дошло само няколко минути преди пристигането на Колбърг. „Вие познавате Работник Артуро Колбърг. Работник Колбърг се ползва от пълното ни доверие. Отнасяйте се към него както към нас.“

Той знаеше, че отвъд пределите на възприятията му кръжат опасни сили като акули около потъваща лодка. Социалните полицаи не изпълняваха заповедите на Колбърг, но не личеше и той да им се подчинява; всъщност откакто беше пристигнал, Колбърг беше говорил само с Тан’елкот, а сопитата бяха останали безмълвни така, като бяха и безлики. Той нямаше и никаква представа дали съзнават, че съвременните им оръжия са абсолютно безполезни в нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума; без техните парализиращи нервите заряди шоковите палки не бяха нищо повече от обикновени тояжки.

Докато Тан’елкот ги изучаваше, той отново и отново преминаваше в ментално зрение — това му беше не по-трудно, отколкото на някой обикновен човек да мигне. Когато му се удадеше да превключи достатъчно бързо, понякога улавяше проблясък от някаква странна енергия, витаеща около петимата. Не Обвивките им — в обичайния смисъл на думата те, изглежда, нямаха Обвивки, — а някаква странно завихряне. Но щом се вгледаше по-внимателно, завихрянето изчезваше; способен беше да го зърне само за миг с крайчеца на окото си.

За шестте години, изминали от съдебния му процес, Колбърг се беше изменил до неузнаваемост. Ако не бяха казали на Тан’елкот да го очаква, той не би имал никаква представа кой е този мършав, сънлив, болнаво изглеждащ човек. Около него се носеше воня: кръв и нещо повече от кръв — гъстата сладникава миризма на ферментиралите изпражнения на хищник. В полумрака наоколо беше трудно да се каже откъде идва тази смрад, но на Тан’елкот му се струваше, че е от самия Колбърг — останките от косите му бяха омазани с нещо и на лицето му се виждаше петно, което беше или родилен белег, или мръсотия.

— Крайната цел на вашите господари никога не е била тайна за мен — заяви Тан’елкот като встъпление. — От самото начало беше ясно, че заразяването с ХРВП е само начин да се засили присъствието на Земята в Отвъдие.

— Така ли? — изрече Колбърг безизразно. Гласът му беше плътен и нечовешки, сякаш вонята, носеща се наоколо, по някакъв начин беше придобила способността да говори. — Ясно?

— Разбира се. Затова сте избрали за мишена елфите — те са толкова мили. Мили създания, умиращи от ужасна смърт — това е идеалният начин да се привлече вниманието на публиката. Когато измрат няколко хиляди елфи, цялата каста на Незаетите ще поиска масивна спасителна операция; най-големите привърженици на ненамесата в Конгреса на Незаетите първи ще поискат да се изпратят в Отвъдие хиляди ваши сътрудници, за да се борят с болестта. За няколко дни, най-много седмица, вашите хора ще запълнят континента. А щом веднъж се озоват там, лесно ще се намери повод да останат — и изведнъж Земята няма да разполага само с малка минна колония в планините. Ще разполагате с пасища, гори за дърводобив, неограничени риболовни райони, милиарди тонове въглища и нефт и пространство — просто пространство, за да намалите натиска от четиринайсет милиарда души върху Земята. Ето защо знам, че ХРВП е отвличаща маневра; всъщност предполагам, че вашата епидемия ще приключи от само себе си скоро след като спасителната операция бъде напълно разгърната. Явно вашият Борд на директорите разполага с някакъв метод за контролиране на инфекцията — иначе тя би могла да разруши твърде много доходни екосистеми. Бордът на директорите не би разрушил нещо толкова ценно като системата на Студията, освен ако не очаква да получава приходи в течение на десетилетия и векове.

— Това е много проницателно — промърмори Колбърг.

— Аз съм Тан’елкот. — Но той не каза, че съм прав. В дълбините на съзнанието на бившия император се плъзна червеят на съмнението.

— Какво предлагате?

— Съюз. Както вече казах на вашите господари — рече Тан’елкот, — имаме една и съща цел. В моя свят човечеството е било обречено хиляди години да се бори за съществуването си; воюваме с елфите, джуджетата, Къркс и огрило за жизнено пространство; в планините се бием с драконите, а в моретата — с левиатаните. И на всичкото отгоре воюваме помежду си, помагайки по този начин на враговете си. С подкрепата на Земята бихме могли да победим враговете си и да осигурим оцеляването си — ха, дори не са ми необходими вашите технологии; дайте ми десет процента от вашите Работници и аз ще победя всеки само с численото превъзходство.

— Така — рече равнодушно Колбърг. — Ясно е какво можем да направим за вас. Обяснете ми какво можете да ни предложите.

Червеят на съмнението се опитваше да пробие проход в съзнанието на Тан’елкот, сякаш Ханто се опитваше да привлече вниманието му; в начина, по който Колбърг говореше, имаше нещо плашещо познато със своята безстрастност и академична яснота. Тан’елкот размаза червея с менталната си обувка; не можеше да си позволи разкоша да търси и друго мнение.

Той разпери ръце.

— Като законен владетел на Анхана — който в същото време е гражданин на Земята — мога да се обърна пред Конгреса на Незаетите с молба за помощ към компанията „Отвъдие“. Мога да ви поканя в Империята. Мога да осигуря подкрепа на окупацията ви вместо съпротива срещу нея.

— Възможно е в края на краищата да се окажете полезен.

— Аз съм повече от полезен. Аз съм необходим. Без мен плановете ви не могат да се осъществят. — Тан’елкот посочи огледалото, отразяващо блещукащия екран. — Или забравихте за Каин?

— Разбира се — казваше Майкълсън в момента, — този запис не е бил предназначен за широката публика. Ние не искахме да сеем паника. Вече наредих службата за сигурност на Студията да започне разследване, за да определи източника на тази информация. Вдигна се голям шум, но е крайно важно зрителите ви да разберат, че кризата, благодарение на своевременната и активна реакция на самата Студия, вече е под контрол.

— И каква беше реакцията на Студията, Администратор?

— Е, предполагам, че трябва да призная, че това беше отчасти моя лична реакция. Когато си женен за богиня — той дари зрителите с кратка самоосъдителна професионална усмивка, — не всички проблеми са толкова неразрешими, колкото изглеждат.

Колбърг изсумтя неразбираемо към екрана.

— Разбирате ли какво съкрушително поражение претърпяха вашите господари? — попита Тан’елкот. — Не можете дори да му отвърнете; той не само че отново стана герой на деня, но и е обкръжен от хиляди предани негови поклонници — ако нещо се случи с него, ще се чуе за това по цялата Земя. А докато конвентът приключи, вече ще е станало късно. Палас Рил безнадеждно ще разруши плановете ви.

Колбърг отново изсумтя. Раменете му потрепнаха, а ръцете му бавно поглаждаха панталона му отпред. Тан’елкот с отвращение забеляза, че той е получил ерекция — и се потърква през дрехите.

Клиърлейк добродушно продължаваше да подава реплики на Майкълсън.

— Не ви ли мина през ума, че записът може да е фалшив?

— Разбира се, че ми мина такава мисъл. Докато седим тук, на Земята, не можем да бъдем сигурни в нищо. Това може да е шега — или катастрофа. Изпращането на Палас Рил в Отвъдие е оптималният вариант — ако е само шега, не сме загубили нищо. А ако е истинска криза, ще се справим с нея. От моя страна мога да кажа, че вярвам на този елф. Погледнете го. Вслушайте се в гласа му. И вие също ще му повярвате. Нали знаете каква е моята философия: надявайте се на най-доброто, но се гответе за най-лошото.

— Носят се слухове, че епидемията не е избухнала случайно — каза Клиърлейк. — Че вирусът е пренесен преднамерено в Отвъдие от терористична група или самотно действащ психопат сред сътрудниците на компанията „Отвъдие“, или дори от самата Студия.

— Склонен съм да се съмнявам в това — изрече Майкълсън със сериозно изражение, — но тази възможност трябва да бъде разследвана. Съобщиха ми, че службата за вътрешна безопасност на компанията „Отвъдие“ вече е започнала разследване, но такава сериозна ситуация изисква и намесата на самата Студия. Вече имах разговор с президента на студията Бизнесмен Търнър и предложих услугите си като специален посланик в Трансдея. Предложих да отида там в режим ампмод. Както знаете, моят мислопредавател все още си е на мястото. В режим ампмод всичко, което виждам, ще бъде незабавно записвано и предавано на Земята. Няма възможност за грешка или да се скрие нещо — ще бъда регистриран свидетел. Целият свят ще може да види как Студията и компанията „Отвъдие“ са загрижени за благополучието на коренните жители на Отвъдие.

Клиърлейк направи още една от своите добре познати усмивки.

— Винаги човек на действието, нали, Хари? Реши да покажеш стария дух на Каин?

— Е, Джед — ответна усмивка, — понякога точно старият дух на Каин е това, от което се нуждаем.

Нова усмивка на Клиърлейк, този път не толкова привична, а по-скоро агресивна.

— Е, аз определено бих платил моите една или две марки, за да видя Каин отново в действие. Как може да устои Студията на такова предложение?

Тан’елкот мрачно се усмихна.

— Но трябва да започне разследване и тук, на Земята — продължи Майкълсън. — Длъжни сме да изясним как се е случило това. И да направим така, че то никога повече да не се повтори.

— Виждате ли? — каза Тан’елкот на Колбърг. — Виждате ли как към вас се спуска лавина?

Колбърг кимна.

— Той трябва да бъде спрян.

— Трябва да ви е ясно, че не можете просто да го убиете. Или поне не сега. Енергията му вече се е насочила против вас и вашите господари; внезапната му смърт — дори при нещастен случаи или по „естествени причини“ — ще освободи тази енергия по разрушителен начин.

Колбърг завъртя главата си така, сякаш е монтирана на кардан, и вторачи в Тан’елкот лишените си от любопитство гущерови очи.

— Обяснете това.

Тан’елкот стисна устни.

— Да се ограничим само с най-очевидния, повърхностен слой на ефекта: всичко, което се случи с Майкълсън, ще бъде прието от поклонниците на Каин като доказателство за зловещ заговор — а той има много почитатели дори в Конгреса на Незаетите. Най-доброто, на което можете да се надявате в такъв случай, е публично разследване на дейността на Студията и на компанията „Отвъдие“. Ще си навлечете точно това, което се опитвате да предотвратите.

— Не виждам как това е свързано с така наречената енергия на Майкълсън.

— Не съм отговорен за вашата слепота — отговори кисело Тан’елкот. — Тази енергия има малко общо с Майкълсън. Тя е на Каин. Не Майкълсън го обожават повече от милиард фенове. А дори тази любов е само върхът на айсберга — но как можете да видите скритата под повърхността част, след като не забелязвате дори видимата?

— Какво решение предлагате?

Червеят на съмнението отново се размърда под менталната обувка на Тан’елкот и внезапно прерасна в ледена змия; той осъзна защо маниерът на водене на разговор на Колбърг му се струва толкова зловещо познат. Той разговаряше точно като въплътена версия на Борда на директорите.

Предусещане за катастрофа увисна като буца в гърлото му.

— Ключът за успешното разрешаване на проблема ви с Майкълсън се крие в анализа — изрече рязко Тан’елкот, опитвайки се да скрие моментното си объркване. — Сведете проблема до съставните му части, за да изясните какво ви е необходимо за успешното му разрешаване. Проблемът с Майкълсън се разпада на два компонента: свързан с Палас Рил и свързан с Каин. Последният от своя страна също се разпада на два компонента: обществен и личен.

— Обществената страна на компонента Каин е неговата популярност — вниманието, дори любовта, с които се ползва навсякъде по света. Преодоляването на тази трудност не е толкова невъзможно, както изглежда в първия момент, ако се вземе под внимание какво всъщност обожават привържениците на Каин. Това не е самият Каин, въпреки че те ще твърдят така и дори ще си вярват. Всъщност те ценят толкова високо мита за Каин — драмата и приключенията, които той внася в техния скучен всекидневен живот. Следователно успешното преодоляване на тази трудност трябва да включва някакъв драматичен момент — някакъв поетичен проблясък, който би задоволил феновете му.

— На тях не им пука, че ще умре, стига да умре красиво — отбеляза Колбърг равнодушно.

— Точно така. Сцената трябва да съдържа всички елементи от мита за Каин: злодеи и герои, борба срещу безнадеждно превъзхождащи сили и апокалиптична развръзка.

— Това може ли да бъде направено?

Тан’елкот непоколебимо издържа празния му поглед.

— Да. Повечето от елементите са вече по местата си, остава само да се оркестрират както трябва. Ако мога да разширя метафората, нужен е подходящият диригент.

— Тоест вие.

— Тоест аз. — Тан’елкот си кимна мислено; харесваше му как се развиват нещата — въпреки лошите му предчувствия, Колбърг се беше оказал изключително прагматичен, готов да се вслуша в здравия разум. — Обществената енергия на Каин не е единствената му сила. Личният компонент — неговата воля — може да се определи като рапира в сравнение с тоягата на обществения компонент.

Тан’елкот се изправи на крака и започна да се разхожда като тигър в клетка, заобиколен от неподвижните социални полицаи.

— За да се разреши успешно този проблем — така да се каже, да се притъпи рапирата на Каин, — ние трябва да му отвлечем вниманието, да разпилеем енергията му, да го затрупаме с множество проблеми, така че той да не може да се съсредоточи върху един-единствен от тях. Не е достатъчно да го победим обективно — трябва да го победим и субективно. Трябва да му демонстрираме дори без сянка на съмнение, че е безпомощен. Трябва да го накараме да мисли за себе си като за победен човек.

По ъгълчетата на пълните отпуснати устни на Колбърг премина намек за усмивка.

— Искате да го пречупите, преди да го убиете.

Тан’елкот се спря, обърна се и погледна в пустите очи на Колбърг.

— Да.

— Необходимо ли е? Или това е просто вашето отмъщение?

— Има ли значение? — сви рамене Тан’елкот. — В дадения случай необходимостта и удоволствието съвпадат. С други думи — да, трябва да постъпим така… и да, това ще ми достави удоволствие.

Петнистият език на Колбърг облиза устните му.

— Одобрявам — рече той.

Тан’елкот леко се усмихна.

— А сега да се върнем към компонента, свързан с Палас Рил. Той също се разпада на две части: мистична и физическа. Физическите трудности според мен са очевидни. Палас Рил е създание с практически неограничена мощ, способно да усети — и теоретически да подчини — всяко живо същество в целия басейн на Великия Чамбайген. Може да действа на практически неограничено разстояние; дори и да сме способни да я унищожим, ние даже не можем да я намерим, освен ако самата тя не пожелае да бъде открита.

— По думите ви излиза, че е неуязвима.

— Никой не е неуязвим — отвърна мрачно Тан’елкот, — както успях да науча от личен опит, за вечен мой срам. Трябва само да изберем правилното оръжие.

Очите на Колбърг бяха плоски и безцветни като шистова плоча.

— Продължавайте.

— Мистичната част предизвиква още по-големи затруднения. Не е достатъчно просто да я убием; Чамбарая е попила волята й до такава степен, че смъртта на тялото й ще ни донесе повече вреда, отколкото полза, що се отнася до успешното реализиране на плановете ни. — Тан’елкот сложи масивните си ръце зад гърба си, но тонът му остана сух, прецизен, като на професионален преподавател. — Съзнанието е структура от енергия; подхранвано от силата на Чамбарая, нейното съзнание няма да умре заедно с тялото й. Волята й се изразява чрез тялото й и до определена степен е ограничена от неговите възможности. Просто да се убие тялото на Палас Рил, ще означава да се освободи съзнанието й, което би се въплътило в самата река, и целият басейн на Великия Чамбайген би се превърнал в нейно тяло. И тогава ще имаме срещу себе си истински бог вместо Актриса по съвместителство, която се забавлява с незаслужено придобитата си мощ.

Той се обърна срещу Колбърг, едва забележимо усмихвайки се.

— От друга страна, тя е единствената част от Чамбарая, на която й пука дали ще оцелеят разумните раси в Отвъдие, или ще загинат. За Чамбарая животът е просто живот; червеите, които се хранят с нашите трупове, са не по-малко ценни за реката, отколкото елфите, джуджетата и дори хората, убити от вашата болест. Така че решението е очевидно: ние трябва да я отделим от реката. По този начин — само по този начин — можем да разрешим проблема Палас Рил.

Гущеровите очи на Колбърг не откъсваха поглед от него.

— Как може да бъде направено това?

— Не лично от мен, можете да сте сигурен — отвърна Тан’елкот. — Достатъчно е само да вдишам въздуха на родината, и тя ще научи за пристигането ми и ще застане нащрек. Каин също не бива да знае, че съм тръгнал срещу него — да му се посочи врагът, е все едно да му се подари победата.

Тан’елкот позволи на усмивката си да се очертае по-ясно.

— Компонентите бяха подложени на анализ; но истинското мерило за успеха ще бъде елегантността на решаването на проблемите. Ние ги разгледахме поотделно. А трябва да ги разрешим едновременно.

— Вие твърдите, че можете да го направите — промърмори Колбърг безизразно.

— Да.

— Тогава го направете.

Тан’елкот се отпусна в креслото си и пое дъх дълбоко и бавно. Хвърли поглед към четирите изкривени свои отражения в огледалните шлемове на социалните полицаи и се обърна отново към Колбърг.

— Преди това — както би се изразил Каин — нека да се попазарим.