Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (199)

4.

В Залата на правосъдието се влиза от втория етаж на Съдебната палата. Това е просторен салон, в който Кралят — по-късно Императорът, а допреди два дни Наместникът — на Анхана разрешава делата, които изискват личната му намеса. Архитектурата му датира от дните, когато някои граждански дела са се разрешавали с двубой; кръглата площадка, където стояха тъжителите, и до днес е заобиколена с ограда и посипана с чист пясък. Все още е наричана арена. Едно нещо мога да кажа за арените като цяло: по-добре е да сте горе и да гледате надолу, вместо да сте долу и да гледате нагоре.

Повярвайте ми.

На широк подиум над арената се намира Абаносовият трон, брат на Дъбовия трон в Голямата зала на двореца „Колхари“. След Възнесението на Ма’елкот обаче Патриархът започна да произнася присъдите от по-малък, неукрасен стол — Креслото на Наместника, — разположен на свой собствен подиум, който е по-нисък и се намира вдясно от големия: подходящо място за някой, който е просто слуга на бога.

Но от Абаносовия трон има по-добър изглед.

Освен това е доста по-удобен.

Седя, положил голото острие на Косал върху коленете ми, и оглеждам новото ми царство.

Пейките за сядане са подредени амфитеатрално; редиците им се прекъсват единствено от внушителния варовиков нос, който се издига до самия таван зад Абаносовия трон. В този адски грамаден клин някога е била изсечена фигурата на Проритун, но сега носи чертите на настоящото лице на Анханското правосъдие, което, естествено, е Ма’елкот. Само той може да наднича през рамото на съдията, който седи отдолу.

Грамадният кучи син винаги е обичал да се меси в работите на другите.

Сега всички тези изсечени в камъка пейки са запълнени от моите хора, които седят и гледат мълчаливо. В очакване шоуто да започне. Почти две хиляди, хора, първородни и огрило, от Ямата и от килиите. Има неколцина от Шахтата. От тези две хиляди към петстотин може и да смятат, че са ми длъжници или че дължат нещо на останалите. От тези петстотин има може би към петдесетина, на които мога да разчитам, когато стане напечено. Може би към петдесетина, ако извадя късмет.

И към двайсетина, ако наистина се стигне до бой.

Останалите просто искат да се разкарат оттук. Искат да живеят. Не ги виня.

И нямам нужда от тях.

За боя ми стигат мъжете, които стоят на пясъка.

Сто и петдесет въоръжени монаси, поне една четвърт от тях Посветени. Те са отрупани с мечове, копия, носят къси извити сглобяеми лъкове и кой знае още колко жезли, магически кристали и други подобни глупости. Мамка му, ако ги изпратя срещу Котките, съм готов да заложа три към едно за монасите.

В брой.

Мъжът, с когото Рейт разговаря тихо там долу, в средата — Временният посланик Деймън, — се тресе като надрусан клошар, но Рейт ми казва, че на него може да се разчита. Както и на всички останали. Това е то манастирското обучение: дори параноята, съчетана с мания за убийства, не им пречи. Може дори да им помага.

Трябва да си луд, за да се изправиш срещу Социалната полиция.

Рейт изкачва бавно стъпалата на подиума, като леко се олюлява. Слаб е, трепери от загубата на кръв, но неговите Техники за контрол му помагат да се движи: биологичната обратна връзка поддържа кръвното му налягане и той може с усилие на волята да сръчка ендокринната си система, за да произвежда повече хормони, които му дават сила и потискат болката. Може да върви, да говори, дори да се бие, докато не припадне отново.

Рейт се приближава до мен и ми кимва.

— Ще направят каквото се иска от тях — казва тихо той. — Деймън е добър човек. Знае как да изпълнява заповеди.

Поглеждам го с присвити очи.

— Това ли е твоето определение за добър човек?

Бледите му очи срещат моите.

— А твоето какво е?

Вместо да отговоря, аз поглеждам надолу към петгалоновия супник, който някой е задигнал от интендантството. Той е поставен върху масата от дясната ми страна и е пълен до средата с топла като плюнка вода, в която кисне дясната ми ръка. Свивам я в юмрук и я отпускам. Парчетата от разкъсаната ми кожа плават като медузи, оставяйки след себе си сламеножълти облачета кръв.

— Добре — казвам аз и изваждам ръката си. — Ето ръката ми.

На подиума, от лявата ми страна, седи свит на треперещо кълбо Тоа Сител, все още окован. От време на време се сгърчва или издава тихи хълцащи звуци; понякога по бузите му се стичат сълзи. Рейт прави някакъв сложен жест, сплита и разгъва пръстите си като в онази игра с канап, от който се правят фигурки, и Тоа Сител изпада в безсъзнание и утихва.

Рейт развързва парцала и внимателно го вади от устата му; после бавно, почти благоговейно го изплаква в окървавената вода в супника и го изцежда, преди отново да го затъкне в устата на Патриарха.

Махвам с ръка към супника.

— Ето, отнеси супата долу на твоите момчета. Време е да се захващат за работа.

С безизразно лице той го вдига и го понася към арената.

— Наредете се в колона — казва той. — По чин. Деймън, ти си пръв.

Временният посланик послушно пристъпва напред. Бавно, с ритуална тържественост, той загребва от водата с едната си ръка и я поднася към устните си, после отстъпва встрани, за да пропусне следващия. Да, той ще изпълнява заповедите на Рейт.

Рейт ще изпълнява моите.

Доброволно.

Предано.

Такава е сделката ни: неговото подчинение в замяна на кръвта ми. А той е мъж на честта. И щом мога да вярвам повече на враговете ми, отколкото на приятелите, какво говори това за мен?

Рейт сяда на подиума в краката ми, притискайки длан към раната на хълбока си.

— Готово е — мрачно и обречено шепне той. — Всичко свърши. Сега съм твой.

— Спокойно, хлапе — казвам му аз. — Нали не си ми продал душата си.

Погледът му е суров като тундра.

— Какво е това душа?