Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (188)

2.

Рейт висеше с главата надолу върху широкото рамо и със стиснати зъби се опитваше да остане в съзнание. Пред сивкавосините му очи се мяркаха изцапани с масло камъни и краката на монаха, който го носеше; с невидимите очи на съзнанието си той можеше да види всичко.

Деймън и малката група Посветени бързаха по обгорилата земя и се промъкваха между стените от пламъци по хлъзгавия от маслото калдъръм. Сградите на доковете бяха започнали да се срутват; понякога монасите бяха принуди да се крият в опасно тесни улички, за да избягват групите от въоръжени с кофи войници, които трополяха по пътя. Заедно с гражданските доброволци те вече не се опитваха да спасяват отделни сгради, а по-скоро да ограничат разпространението на огъня; опитваха се да засипят маслото с пясък, създавайки прегради пред пожара, но пламъците се прехвърляха през тях, прескачаха от стена на стена, от покрив на покрив и скоро черното масло се просмукваше в пясъчните купчини и се разгаряше наново.

Често войниците и доброволците се бореха не само срещу пламъците, а и едни срещу други. И най-малкото неразбирателство можеше да доведе до кръвопролитие, а насилието беше по-заразно и от болестта, която го пораждаше. За двубой може и да бяха нужни двама, но за атака бе достатъчен и един. Както и за убийство.

Във всяка битка победител беше огънят.

В мрачните дълбини на сърцето си Рейт усещаше тъмната безлична сянка, която се приближаваше към града по течението на реката. Не беше сигурен с кое от всичките и сетива ги усеща — това бе поредният дар от богинята и бога, които се бяха борили в съзнанието му, — но увереността беше толкова силна, че не оставяше място за съмнение.

Артанците идваха.

Посветените стигнаха до средата на Моста на рицарите и се спряха. Пред тях — там, където краят на каменната дъга се свързваше с масивните греди на подвижния мост, беше израсла гора от високи дъбови дървета, от чиито преплетени клони капеше лъскаво масло.

— Ще успеем — рече решително запъхтяният Деймън. — Насам… — Той се обърна към мъжете, които водеше, и посочи с пръст. — Ти… ти си най-силният. Ти ще носиш Посланика на раменете си. Ти и ти — робите ви са мокри. Съблечете ги и го увийте с тях; мокрият плат ще го защити донякъде от пламъците, ако те ни настигнат, докато сме все още на моста.

И в думите му Рейт откри отговора: въпреки убийствената си деменция Деймън си оставаше същият. Той концентрира менталното си зрение, за да проговори още веднъж. Заради изтощението му движението на устните му се струваше като търкаляне на канари.

— Ннне.

Деймън не му обърна внимание, защото изучаваше неестествената гора, която се издигаше пред тях.

— Рийд — огледай здравата лява стена. Руул, Коул, огледайте дясната стена и средата. Трябва да изберем най-чистия път или никой от нас няма да оцелее.

— Ннне — повтори Рейт. — Оставеете ме туук.

— Няма да го направим — промърмори разсеяно Деймън. — Ти си гражданин на Манастирите, изпаднал в беда…

— Оставеете ме туук — изрече по-силно той. — То… това е зааповед.

Деймън се извъртя, стисна врата на Рейт в смазваща хватка и го повдигна с едната си ръка от рамото на монаха с неестествената сила на побъркан човек. Наведе се към него достатъчно близо, за да го захапе, и изръмжа:

— Никога не се осмелявай да даваш заповеди на мой отряд! Никога! Тук аз съм властта! Аз! Ясно ли е?

Рейт му отвърна с безизразен поглед.

— Нне — рече той. — Нне сси.

— Назначен съм от Съвета на братята…

— Оссвобождавам те от длъжноост.

— Нямаш това право!

Рейт постепенно засилваше контрола над устните и езика си и говореше все по-уверено.

— Аз ссъм… иззбран от Съвета Посланик… в Арта. Прри ак-тирите. Каин е ар-танец. Това… — Той леко махна със здравата си ръка към горящия град — … това е д-дело на актирите.

С огромно усилие на волята той започна да произнася думите с максимална отчетливост.

— Имам ппълната власт да се договарям с Арта… и с актирите. Ааз… коммандвам тук.

Деймън издържа погледа му с достойнство въпреки опърпаната си мръсна роба и омазаното с кръв лице.

— Ще подам възражение — заяви той. — Ще подам възражение пред Съвета.

— Ннаправи го. Ддо тогава си оссвободен от длъжноост.

Деймън пусна врата на Рейт и отстъпи назад, навеждайки глава. Рейт потупа по хълбока монаха, който го носеше.

— Осстави ме доолу.

Монахът се подчини и положи внимателно Рейт върху студения камък.

— Ддеймън? — каза младият мъж.

Отговорът прозвуча приглушено, сякаш на устата му й беше трудно да произнесе думите, и въпреки това отчетливо:

— На вашите заповеди. Господине.