Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (211)

7.

До разсъмване оставаше малко повече от час, когато бушуващите около сградата на Съдебната палата пламъци утихнаха дотолкова, че 82-ри батальон можеше да започне последната си атака заедно с анханския Магьоснически корпус. Командирът му се обърна към командващия югозападния гарнизон на града — най-висшия от присъстващите имперски офицери — и му оказа честта той да даде заповедта за нападение.

Още преди човекът да успее да си отвори устата, от всички прозорци на Съдебната палата изригна бяла светлина и мощен глас, който накара улиците да затреперят под краката им, им заповяда да се отдръпнат в името на Възнесения Ма’елкот.

Миг по-късно през дупката, където доскоро се намираше вратата на Съдебната палата, премина Патриарх Тоа Сител.

— Ликувайте! — обяви той. — Аз съм спасен, а предателите са спасени! Нов ден изгря над Анхана. Ликувайте!

В суматохата на спонтанно избухналите празненства, които последваха, Социалната полиция малко трудно се ориентира какво точно се беше случило. Историята, която най-накрая успяха да сглобят, бе следната: Патриархът е бил отвлечен от разбунтуван монах, някой си Рейт от Анхана. Този монах го държал за заложник, за да отблъсне Божиите очи, докато другарите му пристигнат от посолството. След това всички се спуснали в донжона и освободили заложниците.

Но животът на Патриарха бил заплашен от една съществена грешка в сметките им. Дори потисканите от властите бивши жители на Града на пришълците таяха достатъчно патриотизъм в сърцата си, за да осъдят подобен акт; те наизлезли от скривалищата си в пещерите под града, избили затворниците, пленили монасите и заловили двамата им водачи, Рейт и Каин.

Тази история не успя напълно да убеди командира. Първо, труповете бяха много малко. В Ямата бяха затворени над хиляда човешки същества; той подозираше, че голяма част от тях са успели да избягнат клането и сигурно се бяха измъкнали през пещерите, макар нехората искрено да се опитваха да го убедят, че това не е възможно.

Второто беше свързано с меча.

Бяха видели Косал в ръцете на този мъж, Рейт — неколцина от Божиите очи го потвърдиха, — но сега него го нямаше никъде. Претърсването на Съдебната палата не даде резултат, дори след като прикрепените към 82-ри батальон нередовни войници се консултираха със смущаващата си колекция от кристални топки и търсещи пръчки, рунически жезли и сребърни ками, махала от кристал, мед, злато и желязо. Накрая всички се съгласиха, че у когото и да е бил мечът, той сигурно го е отнесъл в пещерите, които се простираха под Съдебната палата и града, и чиито стени, както е известно, объркват и отблъскват магията. Но поне издирването му вече не беше толкова спешно; ако някой наистина го бе отнесъл долу, той нямаше да може да го използва, а ако мечът някога отново се появеше на повърхността, уредите на нередовните войници веднага щяха да го засекат.

Командирът беше принуден да се задоволи с това, тъй като се налагаше да спази и някои изисквания от протокола. Като емисари на божествения Ма’елкот, от 82-ро подразделение за борба с безредиците се очакваше да се присъединят към Анханската армия, за да бъдат благословени от Патриарха в храма на Проритун веднага, щом Патриархът получи възможност да се преоблече и лечителите да се погрижат за раните, получени при неговото изпитание.

И въпреки това една мисъл тревожеше командира. Един доста проницателен мислител сред неговите нередовни войници му обърна внимание, че някой адепт с достатъчно добри умения би могъл да изнесе меча на повърхността и да използва силата му не само за да прикрие себе си и него, но и за да прикрие самия факт на прикриването. Такъв адепт би могъл да се скрие буквално пред погледите им: можеха да го открият единствено с невъоръжено око, защитено от сребърна мрежа в шлемовете на Социалната полиция.

Например, посочи нередовният войник с необичайна точност, адептът можеше да е застанал заедно с меча зад самия Абаносов трон в Залата на правосъдието и никой нямаше да го забележи.