Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (45)

1.

Хари седеше неподвижно в неудобното си кресло, забравил за болката в гърба, и затаил дъх, слушаше напрегнато.

Този глас му беше познат.

Той не разпозна странно изглеждащия фей, но все още беше запазил професионалния си слух за гласове. Този глас раздвижваше стари спомени, полупогребани през изминалите години. Той се облегна назад в креслото си и затвори очи, откъсвайки се от непознатото лице и съсредоточавайки се върху познатия глас.

— … но това е нещо, което не знаете. Поне се надявам, че не го знаете. В името на всички богове се моля, че дори чудовищата, които ръководят Студията, не са толкова зли, че да ни натресат умишлено ХРВП…

ХРВП? В Отвъдие? Той подскочи с широко отворени очи и се вторачи в екрана. Не можеше да си поеме дъх.

— Нали си спомняте, че ХРВП някога едва не унищожи цивилизацията въпреки ваксините, карантините и най-напредналата медицинска технология, създавана някога на Земята.

— Нали си спомняте, че тук, в Отвъдие, основният метод на изцеляване се извършва чрез докосване.

— Не се поддавайте на Слепия бог. Алчността на най-лошите от вас не бива да надделява над съвестта на най-добрите от вас. Борете се.

— Вие сте единствената ни надежда.

— Животът ни е във ваши ръце.

— Спасете ни.

Хари забрави за гласа; в главата му бушуваше торнадо, чийто безшумен вопъл заглушаваше всички мисли освен безсилния шепот: ХРВП.

Сигурно беше грешка. Нещастен случай. Или беше чул погрешно — сигурно беше това. В един лишен от технологии свят ХРВП беше съвършеното оръжие. Вирусът можеше да унищожи всички топлокръвни същества на планетата.

Освен нас, помисли си Хари.

ХРВП беше унищожен на Земята след карантина и ваксиниране преди повече от петдесет години. Последното избухване на болестта беше наблюдавано някъде в Индонезия, когато пазен в имунологична лаборатория щам на вируса се беше измъкнал на свобода. Някой беше пуснал слух за съществуването на щама в местната преса, което предизвика бунт, по време на който лабораторията се беше оказала разрушена и изпепелена от пожар — но не достатъчно грижливо.

По целия свят загинаха повече от два милиона души, петстотин хиляди от които пряко от вируса, а останалите станаха жертви на жертвите. При това, както и при всички по-големи ХРВП епидемии след началото на двайсет и първи век, се запазваше съотношението от 2,8 убити от всеки болен, преди той да умре или на свой ред да бъде убит. Конгресът на Незаетите в Женева беше действал с изключителна оперативност: по-малко от денонощие, след като беше потвърдено избухването на епидемията, островът беше стерилизиран чрез масирана неутронна бомбардировка. Според отчетите загиналите бяха сто двайсет и седем хиляди души — и смъртта им беше напразна.

Преди да заработи световна контролна мрежа, беше невъзможно да се въведе карантина на достатъчно голяма територия, дори и на остров; при първата дума за епидемия хиляди души бяха избягали с колите си. За няколко часа епидемията се разпространи на всички континенти. Ето защо и до днес ваксинирането против ХРВП си оставаше задължително.

Хари, както и много от връстниците му бяха израснали с кошмара на неутронните бомбардировки, но дори и това не беше толкова страшно, колкото самата болест. Плешивият елф със странно познатия глас беше казал, че ХРВП едва не е унищожила цивилизацията. Баща ми — помисли си Хари мрачно — би поспорил с това.

Дънкан щеше да каже, че думата „едва“ тук е излишна.

Всичко, което Дънкан ценеше в историята на човешката мисъл, от демократичното избирателно право до онези така наречени човешки права, до които толкова често се позоваваше, в Чумавите години беше преминало с маршова стъпка през коридорите на кланицата, за да бъде размазано с удар на чук между очите.

Регионалните и националните правителства, които бяха единствените гаранти на тези права, се бяха оказали напълно безпомощни. Малцина нации приеха рационални, прогресивни мерки против ХРВП, но можеха да ги провеждат само в границите на собствените си държави — и неудачно задухалият вятър беше способен да ги обезсмисли напълно. Националните армии се бяха превърнали в опасна, съвсем невесела шега; командната верига се превръща в нещо зловещо, когато нарушаването на антиинфекциозния протокол превърне един опитен командир в бесен параноичен убиец. Двайсет години след първата епидемия от ХРВП на планетата не беше останала дори и илюзия за суверенни държави — но въпреки това все още имаше правителства.

От векове — още от времето на холандските търговци и Британската източноиндийска компания — мултинационалните корпорации преследваха интересите си по целия свят в противовес на провинциализма, който правеше националните правителства толкова уязвими. Още преди Чумавите години много дзайбацу и мегакорпорации поддържаха частни армии, за да защитават служителите си и капиталите си на места, където местните правителства бяха неспособни или не желаеха да правят това; тези гигантски корпорации често изискваха от служителите по-голяма лоялност от онази, която служителите имаха към страните, в които по стечение на обстоятелствата живееха. В края на краищата именно корпорациите осигуряваха доходите, образованието и жилището на служителите си, както грижите за децата им и за здравето им. И когато нациите една след друга се сриваха по време на Чумавите години, корпорациите осигуриха и полицейска и военна защита. Те нямаха избор: всяка корпорация, която се откажеше от тези фундаментални отговорности, незабавно се лишаваше от висококвалифицирани работници, без които не можеше да оцелее в беззаконието на Дарвиновата джунгла на международния бизнес. Когато нациите рухнаха, корпорациите вече бяха на мястото им, запълнили празнината.

Те бяха способни да действат с онази безпощадност, която изискваше разразилата се криза, да действат по начини, които обикновените национални правителства не могат да си позволят. В края на краищата националните правителства действат със съгласието на управляваните, а корпорациите действат със съгласието на акционерите.

По времето, когато беше разработена ефективна, масово произвеждана ваксина против ХРВП, трите стълба на съвременното общество — кастовата система, технозаконите и Социалната полиция — вече бяха заели непоклатимо мястото си.

Кастовата система, принудително поддържаната социална система, която забраняваше личните контакти между различните слоеве на обществото, гарантираше, че всякакви епидемии от ХРВП ще се разпространяват само в долните слоеве, вместо да достигат до наистина важните хора: бизнес директорите, инвестиционните мениджъри и основните акционери — които по-късно се бяха превърнали в Бизнесмените, Инвеститорите и Незаетите.

Смяташе се, че ХРВП е недоразработено биологично оръжие, измъкнало се от нечия частна лаборатория; именно поради подобни опасни разработки бяха насочени технозаконите, комплект от условно свързани помежду си междукорпоративни договорености.

Социалната полиция следеше за спазването на кастовите закони; нарушаването им се смяташе на първо място за доказателство за заразяване с ХРВП. Минималното наказание беше карантина в строга изолация; много често нарушителите биваха екзекутирани незабавно.

С течение на годините наказанието за нарушаване на кастовите закони се смекчи, но пък сферата на дейност на Социалната полиция се разшири и сега включваше поддържане на социалния ред в най-широк смисъл — от следенето за спазването на технозаконите до контролирането на междукорпоративните контакти. С по-дребните престъпления, като грабежи, нападения и убийства, се занимаваха страдащите от липса на персонал, зле платени и претоварени с работа служители на криминалната полиция.

Хари не беше чак толкова наивен, че да си мечтае за връщане на добрите стари времена отпреди ХРВП; благодарение на полуобразованието, получено под ръководството на Дънкан, той разбираше по-добре от повечето си съвременници, че трескавото преобразяване на обществото по време на Чумавите години е само ускорено продължение на тенденции, развивали се в течение на векове.

В Отвъдие нямаше да бъде същото.

Нали си спомняте — беше казал елфът, — че тук, в Отвъдие, основният метод на изцеляване се извършва чрез докосване.

Тук вече не ставаше въпрос за многовековните традиции — тях просто нямаше да има кой да ги продължи. Ако ХРВП може да зарази първородните, вероятно ще може да убива и каменарите, и дървесните духове, и огрило; а като се имаше предвид способността на вируса да мутира и да се адаптира към новите гостоприемници, Отвъдие го очакваше апокалипсис от типа на масовото измиране през кредата на Земята. След двайсет години в Отвъдие може би нямаше да остане нито едно живо топлокръвно животно, а ефектът на доминото върху екосистемите щеше да помете влечугите, насекомите, растенията…

Тази перспектива изкара въздуха от дробовете на Хари така, сякаш върху гърдите му е рухнала скала. Нямаше да има повече кавалеристи с проблясващи под слънчевата светлина брони, нямаше да има магьосници, жизнерадостни кръчмари и щърби прислужници, нямаше да има първородни, каменари, дървесни духове, грифони, тролове, нито пък шамани от Кориш, предизвикващи пясъчни смерчове в пустинята Грипен; нямаше да ги има клановете огрило, които да грабят околностите на Бодекенската пустош; нямаше да ги има вече самотните ридания на сенияне, молещи се по здрач при Седемте извора, нямаше да ги има бандите в Лабиринта… И безчислените създания, вече измрели на Земята, но запазили се в просторите на Отвъдие, също щяха да загинат: игривите видри в пенливите потоци, вълците, преследващи лосове по платата, и китовете, пеещи песни едни на други през цели океани, и кондорите, носещи се над планинските минерални извори, и покашлянето на дебнещата плячката пума…

Това не може да се случва.

Искаше му се да се изправи и да нададе вой.

Внезапно осъзна как се чувства Тан’елкот: той се задушаваше. Давеше се смъртоносно. Самата Земя беше заседнала в гърлото му и не му позволяваше да диша. Отвъдие беше единственото място, където е бил щастлив. Отвъдие беше свобода. Отвъдие беше живот.

Беше негов дом.

Това сигурно беше някаква грешка.

Вицекралят Гарете беше безмилостен кучи син, но не беше чудовище…

Хари си спомни нещо, което Дънкан някога му беше прочел в двестагодишна книга за историята на Запада; за това как европейските колонисти преднамерено бяха заразили коренните жители на Американския континент със смъртоносна болест, наречена вариола.

Чудовищата, които ръководят Студията, беше казал елфът.

Аз съм едно от чудовищата, за които говореше той.

— Копелета — изръмжа Хари през зъби. — Шибани копелета…

— Администратор? Извинете?

Той се наведе до микрофона до екрана.

— Сигурни ли сте, че той не е Актьор?

Сега Актьорите могат да говорят в Отвъдие, ако решат; могат и да си признаят, че са Актьори. Кръстоносният поход на Тоа Сител, предприет след края на „Заради любовта на Палас Рил“, за да избави Империята от Актьорите, беше превърнало блокировките на Студията — които някога бяха предпазвали Актьорите да се издават и да издават колегите си — в средство за разобличаването им. Тоа Сител беше открил, че Актьорите могат да бъдат разобличени със сигурност по това, което не са способни да произнесат; Студията беше отговорила с постепенно премахване на блокировките. Сега в Отвъдие не беше останал нито един Актьор с блокировки.

И тази външност — на страшно малко Актьори им се удаваше да играят убедително елф, но Хари беше сигурен, че в момента има петима или шестима активни такива, всичките от други Студия.

— Почти, ъъъ… почти сме сигурни, че не е Актьор, Администратор — отговори му неуверено един от техниците. — Сканирахме за мислопредаватели, но в района на Роси работи само един такъв — неговият собствен.

Хари кимна замислено. Това, което елфът правеше, беше гениално. Той по някакъв начин беше съобразил, че Актьорите са очите и очите в Отвъдие на най-богатите и влиятелни хора на Земята. Изправен пред криза, която не би могла да бъде разрешена от никого в Отвъдие, той се бе обърнал към меките сърца на земните романтици. Ако няколко хиляди Незаети видеха това — дори няколкостотин, — те биха могли да окажат натиск върху Студията, дори върху Конгреса на Незаетите, за да се извърши спасителна операция, да се намери начин да се раздаде ваксина, за да се спаси поне част от милиардите обречени. Гениално.

Обаче той не беше избрал точния Актьор. Роси нямаше публика. Нито един, чиято дума би имала някаква стойност. Е, не е точно така — помисли си Хари. — Това не е съвсем вярно.

Роси все пак имаше един зрител.

И някак от само себе си Хари вече знаеше кой е този плешив и болнаво изглеждащ елф със странно познат глас. Как един елф би могъл да научи английски? Имаше само един възможен отговор, колкото и парадоксален да беше: не го е учил.

Това не беше елф. Но не беше и Актьор. От дълбините на някакъв разказ, който Дънкан го беше накарал да прочете в детството му, изплува мотото: „Когато отхвърлиш невъзможното, това, което остава — колкото и невероятно да звучи, — е истината.“

— О, господи — прошепна Хари.

Той гледаше в изображението на екрана си, през очите на Франсис Роси, в златистите очи, които не беше виждал от почти трийсет години. И си спомняше…

Спомни си за бялата пластмасова маска, предпазваща лицето след операциите за превръщането в елф. Спомни си за дарбата за взимане на интуитивни решения…

Спомни си за студената смелост…

Спомни си за своя дълг.

— Крис… — промълви той.

През очите на Франсис Роси към него гледаше Крис Хансен. Крис Хансен го молеше за помощ, без дори да знае на кого се моли.

Хари усети, че нещо изпуква в гърдите му; нещо се счупи и освободи безименен огнен поток, който се вля в краката му и главата му. Ти ме молиш за помощ, Крис?

— И ще я получиш, мамка му! — промърмори той.

— Администратор? Наред ли е всичко?

Хари тихо изсъска през зъби, събирайки разпилените си мисли в някакво подобие на план за действие.

— Не предприемайте нищо — каза той. — Ще дойда долу.

— А публиката му?

— Майната й на публиката му, техник. — Той наблегна на последната дума, за да напомни на техника за разликата в ранговете им. — Продължавайте да изпращате сигнала на моя екран, докато не дам други нареждания.

— Слушам.

— Ирида — нареди той на терминала, — незабавна видеовръзка. Вложен прозорец. Изпълнявай.

Вложеният екран се появи в горната част на изображението, предавано от Роси. Хари вече беше започнал да въвежда кода за връзка с Бизнесмен Уестфийлд Търнър, президента на Студията, прехвърляйки в главата си какво може да му каже. Слушай, Уес, това е спешно. Трябва да действаме незабавно. Имам една идея…

Той се поколеба. Пръстите му застинаха над клавишите, само един удар, преди да се осъществи връзката.

Президентът не се отличаваше с решителност. Можеше да се запъне. Можеше да прехвърли проблема на началниците си — Борда на директорите в Женева. Докато Хари получеше пълномощия да действа така, както намери за добре, щяха да минат дни. Ако изобщо получеше такива пълномощия.

Понякога е по-лесно да получиш опрощение вместо позволение.

Той отмени набирането, после въведе нов код. На екрана се появи друго прозорче, закривайки едър план на почерняла уста, гъмжаща от червеи. От прозорчето му се хилеше неизменно младото, професионално дружелюбно лице на Джед Клиърлейк, управляващ продуцент и звезда на „Най-новото от приключенията“ — „единствения денонощен източник на новини от Студията“ — новинарския сайт с най-висок рейтинг в цялата история на мрежата.

— Здрасти — каза гласът от записа. — Аз съм Джед Клиърлейк, това е личният ми сайт за връзка. Можете да оставите съобщение, като натиснете бутона „Отговор“, или да натиснете радиобутона по-долу.

Хари натисна бутона и каза:

— Аудио-видео в реално време. Команден код Каин е тук.

Прозорецът стана черен и по него се плъзнаха бели букви:

ПРЕДСТАВЕТЕ ОБРАЗЕЦ ОТ ГЛАСА.

— Онзи, който живее от меча си, ще умре от ножа ми — каза Хари тихо. — Ако искаш, смятай го за пророчество.

ПОТВЪРДЕНО.

Изображението, което се появи в прозореца, беше зърнесто, с резолюцията 1024×780 на палмпад, но усмивката на Клиърлейк беше изящна както винаги.

— Да, Хари, какво става? Имам среща.

— Имам нещо горещо за теб, Джед. История от гледната точка на един от моите Актьори в ССП.

— И какво, твърде горещо е, за да ми го изпратиш на сайта? О, стига, Хари, има толкова много часове в денонощието, а в момента съм с реклама за седемцифрена сума…

— Това не е нещо, което мога да оставя да лежи в кошчето със съобщенията ти. Ще го заредя направо в палмпада ти. Не го пропускай, Джед. Когато го видиш, веднага ще разбереш.

— Господи, Хари, не ме ли чуваш какво ти говоря?

— А ти не чу ли мен? Ако не бях аз, все още щеше да работиш като шибан кореспондент за Анхана при оня задник Андърууд. Какво стана с онова „Бог да ви благослови, Администратор Майкълсън, на вас дължа кариерата си“, проклета невестулко? Искаш да не получиш нищо повече от Студията, докато си жив, така ли?

Клиърлейк изглеждаше така, сякаш го е връхлетял внезапен пристъп на главоболие.

— Колко е дълго?

— Най-много пет минути. Няма да съжаляваш.

— Надявам се да си прав.

Хари избра файла от паметта на терминала и я премести върху прозореца с физиономията на Клиърлейк. Файлът започна да се зарежда, появи се и индикатор, показващ прехвърлените до момента проценти.

Когато той достигна до седем процента, застина.

Хари се намръщи.

— Какво става, по дяволите?

— Хари, каква е тази гадост? Някакъв забавен плешив елф дърдори нещо като маймуна, това ли е горещата ти история?

— Почакай секунда — промърмори Хари, опитвайки се отново да прехвърли файла. Но на екрана се отвори диалогов прозорец.

ИЗБРАНИЯТ ФАЙЛ СЪДЪРЖА МАТЕРИАЛИ, КЛАСИФИЦИРАНИ С КОД ЧЕРВЕНО. РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА МАТЕРИАЛИ С КОД ЧЕРВЕНО Е УГЛАВНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, РАВНОСИЛНО НА КОРПОРАТИВЕН ШПИОНАЖ. НАКАЗАНИЕТО Е ДО ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗАТВОР, ГЛОБА ДО ДЕСЕТ МИЛИОНА МАРКИ ИЛИ ПОСТОЯННО ПОНИЖЕНИЕ ДО РАБОТНИК. НАТИСНЕТЕ „ОК“ ЗА ПОТВЪРЖДЕНИЕ.

Хари премести курсора върху „ОК“ и натисна.

Отвори се още един индикатор със заглавие: ИЗТРИВАНЕ НА ФАЙЛОВЕТЕ С ЧЕРВЕН КОД. Той започна да се запълва бързо. Всичко приключи още преди Хари да се опита да запази файловете под други имена.

— Джед? — каза той мрачно. — Ще ти се обадя пак по този повод.

Прекъсна връзката и прозорецът стана черен. За един дълъг миг поседя абсолютно безмълвно, размишлявайки усилено. Сигурно някоя мрежова контролна програма беше свършила това; не е трудно да се напише подобна програма, която да се задейства при споменаване на определени думи или изрази в мрежата — тази технология беше на възраст почти двеста години. Конкретната програма вероятно беше настроена да търси споменаването на ХРВП във връзка с Отвъдие. Следователно някой е знаел, че това ще се случи.

Лесно можеше да се предположи кой е той.

Хари осъзна, че е затънал много надълбоко.

Веднага се обади на охраната.

— Майкълсън е. Пратете двама със снаряжение против размирици на вратата на апаратната в „Кавеа“. Не, нека да са двама от специалните. Двама от специалните в пълно снаряжение. Никой да не влиза там, докато не дойда.

— Слушам!

Хари набра нов код. На екрана се появи изображение на лицето на Тан’елкот.

— Сега съм зает — каза изображението. — Оставете съобщение.

Хари въведе извънредния си код.

— Тан’елкот, обади се — каза той. — Обади се, по дяволите! Само един въпрос, става ли?

Записът отстъпи място на изображение в реално време. Тан’елкот го гледаше намръщено.

— Имам занятия — каза той сприхаво. — Точно ти определи по това време да се провежда семинарът ми, Каин. Много добре знаеш, че не трябва да ме прекъсваш.

— Да, както и да е. Какво знаеш за ХРВП?

Тан’елкот се намръщи още повече и заговори по-тихо.

— Не съм лекар, но съм чел много за тази чума в историческите ви книги. Защо?

— Нямам време за обяснения. Един Актьор може би е бил изложен на действието на вируса. Какви са шансовете да е заразѐн?

— Изложен? Как може да е станало това? Кой щам на вируса?

— Ако исках куп безполезни шибани въпроси, на които не мога да отговоря, щях да се обадя на истински лекар — рече Хари.

— Ммм, ясно. Бих казал — въз основа на факта, че няколко от щамовете на вируса са способни да останат активни в околната среда в течение на седмици, — че, да, този Актьор вероятно може да е заразѐн. При всички случаи трябва да бъде изолиран и да се подложи на лечение, преди да му се разреши прехвърляне.

— Аха — възкликна Хари тягостно. — Малко е късно вече за това.

— Какво искаш да кажеш? — очите на Тан’елкот се опулиха. — Каин! Какво искаш да кажеш с това, че е късно?

— Няма време. Слушай, идвам към теб. Приготви се: ще ми трябва малко от мрежовата ти магия.

— Каин, имам заня…

— Освободи класа. Това е по-важно. Повярвай ми. Стегни се, Тан’елкот. Ще ти обясня всичко, когато пристигнем.

— Ние? Каин…

Той прекъсна връзката и набра последния код: личния му код на Шана.

Раздразнената гримаса на лицето й във всяко друго време щеше да го огорчи, но точно сега имаше по-сериозни проблеми.

— Шана — попита той, — къде си в момента?

— В колата — отвърна тя, а тонът й сякаш казваше: „Ако не беше такъв идиот, сам щеше да се сетиш.“ — Карам Фейт на Фенкона в Лос Анжелис тази сутрин, забрави ли? Ти сам издаде разрешението за пътуването.

— Да, да, да, вярно. Мамка му… — промърмори той уморено. Фейт обичаше конвентите, обичаше да се среща с преданите фенове на родителите си — и обичаше да пропуска занятия в Админакадемията. Много лошо, помисли си той. — Тя с теб ли е сега?

Фейт се наведе към камерата със слънчева усмивка.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, миличка. Наистина съжалявам, но ще трябва да променим плановете ти.

Личицето й посърна. Разочарованието в небесносините й очи проряза Хари като с нож.

— Но ние отиваме на Фенкон…

— Да променим плановете? — каза Шана. — Какво имаш предвид?

— Обръщай колата. Нужна си ми тук. Веднага.

— Хари, толкова ли е важно? Имам заседание в два следобед…

— Да, по дяволите, важно е. Заложени са животите на хора. Кога ще можеш да си тук?

Шана смръщи вежди.

— Толкова ли е лошо?

— Не можеш дори да си представиш — възкликна Хари.

Тя отмести поглед от екрана и провери местоположението на колата в GPS картата.

— Петнайсет минути.

— Но Фенконът… — запротестира Фейт; всеки момент щеше да се разплаче.

— Да, и слушай… — Хари потърка лицето си с длани, опитвайки се да прогони страха, събиращ се в гърлото му. — Не докарвай Фейт. Остави я вкъщи и вземи снаряжението на Палас, става ли?

Той се застави да не се огорчи, когато видя искрите на радостно очакване, които затанцуваха в очите на Шана.

— Такъв тип проблем ли е? — попита тя бавно, стараейки се да не издаде нетърпението си.

Фейт също изведнъж живна.

— Мама се връща в реката?

— Да — отвърна Хари.

— Уха! — възкликна Фейт щастливо. — А аз си мислех, че ще трябва да чакаме още почти месец, за да сме отново заедно. А един месец е много време.

— Значи няма проблем, че няма да отидете на кона? — застави се да попита Хари.

— Аха — кимна тя радостно. — Вместо това в главата ми ще тече реката. А ти и мама няма да се карате през цялото време.

Шана направи извинителна физиономия пред екрана. Хари махна с ръка.

— Ще се видим в Екзозеума — каза той. — При Тан’елкот.

Намръщи се, за да й подскаже да не иска обяснения.

Шана кимна. Предпазливостта й беше угасила искриците на нетърпение.

— Тръгвам. Дай ми още петнайсет минути да оставя Фейт и да взема снаряжението си. И издай разрешение.

— Да. До скоро.

Той прекъсна връзката и потърси транспортната служба на Сан Франциско. Отне му само секунда да регистрира новия й маршрут; като управител на Студията имаше право да определя и променя маршрутите на всичките си служители.

Отне му още няколко секунди да презареди ядрото на паметта на терминала си.

— Оп — възкликна той, когато с едно натискане на клавишите изтри всичките си последни разговори. — Мразя, като се получава така.

Изправи се и се протегна, за да раздвижи застиналата след дългата му неподвижност кръв.

Виж ти — помисли си. — Шибаният ми гръб изобщо не ме боли.