Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (212)

8.

С изострената чувствителност на сменил перушината си сокол Ейвъри Шанкс усети, че вниманието на пазачите й се насочва някъде встрани.

Все още можеше да види отражението на лицето си в сребърните им маски, издължено и осветено наполовина от сиянието на кладите, но почувства как очите зад маските следват погледа на Артуро Колбърг, който бе притиснал лицето си към прозореца и го замъгляваше с пулсиращата сивкава мъгла на дъха си.

В продължение на незнайно колко часа тя бе седяла в търпеливо мълчание, прогонвайки мислите от главата си. Часовникът й не работеше, а облачната нощ зад бронираното стъкло на лимузината не даваше и най-слабия намек за течението на времето. Единственият й ориентир беше нередовното прошумоляване на урината по тръбичката на катетъра на Фейт. Под слабата отразена светлина от пожарите тя можеше да види, че торбичката за облекчаване на момичето е почти наполовина пълна.

Сама беше окачила чистата и празна полиетиленова торбичка на кукичката до нелепо грамадното колело на инвалидната количка няколко минути преди тя и Фейт, Социалната полиция, онова същество Колбърг и цялата лимузина да бъдат погълнати от преобръщащия съзнанието безмълвен гръм на неексплозията, която беше сменила чесмод дока на Студията с миришещата на газови фенери гара. Шумоизолацията на лимузината се оказа недостатъчна, за да заглуши ужасното тракане на огромния механизиран кран, който я повдигна във въздуха и я остави върху някаква плоска платформа; разчитайки на ограничените си познания, натрупани от гледането на исторически драми в мрежата, Ейвъри можеше само да предполага, че това е влак.

На всеки няколко минути, в продължение сякаш на часове, влакът се люшваше напред и с пухтене и тракане изминаваше по няколко метра, след което спираше отново, вероятно за да натоварят останалите платформи.

В пътническия вагон на лимузината бяха изкъртили едната седалка, за да може инвалидната количка на Фейт да бъде привързана към завинтените в пода големи болтове. Ейвъри коленичи до нея, попивайки трескавата пот от челото на момичето; от време на време поднасяше към устата й бялата пластмасова бутилка с вода — производство на „Петрокал“, филиал на „Синтек“, — за да накваси устните й.

Най-накрая влакът напусна с тракане осветения от газовите фенери купол от бронирано стъкло, премина през гора от тъмни сгради, под изумителните стени на средновековен замък, който разцъфна под лунната светлина при едно случайно разкъсване на облачната покривка, и след като се спусна по един наистина дълъг наклон, спря тук, в тази ливада, от която се разкриваше изглед към някакъв кратер с пет огромни клади, разположени равномерно по ръба му.

Долу, в кратера, върху една платформа, поддържана от тънко скеле, с вдигнати към звездното небе ръце, стоеше Ма’елкот. Той вече беше безспорно Ма’елкот: старият Ма’елкот, онзи Ма’елкот от „Заради любовта на Палас Рил“. Първата му работа, след като напусна Станцията, беше да призове силата на Възнесеното му Аз, както се изрази той: синините му избледняха и изчезнаха, зашитите рани на веждата и в ъгълчетата на устата му се свиха в себе си и се изгубиха. Къдрава брада с цвят на полиран бронз покри бузите и брадичката му, мътнокафявите му очи придобиха изумителен изумруденозелен цвят. Сега, долу в кратера, въздухът около него светеше със своя собствена светлина: сфера, наполовина по-малка от кратера, излъчваше призрачна енергия, която сияеше като лунното отражение в ручея.

Бавно и спокойно, без изобщо да се опитва да прикрие действията си, което би привлякло вниманието на някое подозрително, прикрито зад сребърна мрежа око, Ейвъри отвори дамската си чанта и извади от нея шишенцето теравил. Тя го отвори и изсипа три таблетки в шепата си.

Но дори това леко движение се оказа достатъчно.

— Какво е това? — разнесе се приглушен глас, който без електронния дигитализатор в маската прозвуча наистина странно, почти човешки.

Предишната Ейвъри Шанкс сигурно щеше да се свие смутено; предишната Ейвъри Шанкс сигурно щеше да измисли някаква лъжа. Сегашната Ейвъри Шанкс беше твърде слаба. Тя веднага протегна ръката си с шишенцето към най-близко стоящия полицай, защото не знаеше кой от тях я беше заговорил, а и не беше сигурна, че това има някакво значение.

— Теравил — отвърна тя вцепенено. — Успокоителните ми. Трябва да поспя.

— Много добре.

Усещайки търпеливите погледи зад маските, тя лапна хапчетата и им показа празната си ръка. После ги стисна между зъбите си, потръпвайки леко от горчивината им. Сдъвка ги добре и скри под езика си слепената от слюнка кашичка, придавайки си вид, че преглъща.

Взе малкото пластмасово шише с вода и се престори, че отпива от него, за да прокара хапчетата, като вместо това върна през сламката полуразтворените успокоителни във водата. След това отпи наистина от нея, за да изплакне устата си; незначителното количество от хапчетата, което бе погълнала, нямаше да се отрази по никакъв начин на нейния привикнал организъм.

Но в съчетание с приспивателните, които системата вливаше в ръката на Фейт, няколко глътки вода щяха да са повече от достатъчни, за да я убият.

По някое време в тази безкрайна нощ Ейвъри беше осъзнала, че не е нужно да се самоубива. Щом Фейт умреше, Социалната полиция щеше да се погрижи за тази незначителна подробност. Бавно и нежно тя отново намокри устата на Фейт с вода от шишето.

Навън Ма’елкот махна с ръка и сияещата сфера в кратера се разду, протягайки навън един безформен крайник. Когато той докосна машината, която се намираше на платформата зад лимузината, фаровете й светнаха и вибрацията на турбините й зажужа в костите на Ейвъри. Сияещият крайник на Ма’елкот се плъзна по влака, докосвайки машина след машина, и един по един масивните щурмови катери на Социалната полиция оживяха и се издигната във вече безоблачното небе, високо над планината; издигайки се над тъмния хоризонт, те се превърнаха в блещукащи звезди и посрещнаха първите алени лъчи на изгряващото слънце.