Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (171)

11.

И в този миг Палас Рейт започна да умира.

Дърветата, тревичките и цъфтящите растения из цяла Анхана увехнаха, пожълтели и оклюмали, и започнаха да се разтичат в черна смърдяща слуз. Тя вонеше на химикали, на киселини, метали и изгорели масла и навсякъде, където капеше по камък и дърво, оставяше ярки, постоянни петна. Бръшлянът, който се беше изкатерил по стените на двореца „Колхари“, се спаружи и от него закапа черно масло; царевицата, която беше избуяла по градските улици, се сгърчи и се разтече по калдъръма. На местата, където маслото се стече в реката, то избиваше рибата и прогаряше тръстиките; в конюшните, където хранилките се бяха превърнали в процъфтяващи градини, то избиваше по устните на конете, които се давеха, повръщаха и падаха на земята, ритайки безпомощно с крака.

На местата, където черното масло се стичаше по кожата на Палас Рейт, то я прогаряше. Върху раните избиваха едри пришки, които почерняваха и се пукваха; от тях изтичаше ново масло, което отново я изгаряше и задълбаваше все повече в плътта й. Тя се измъкна от гниещата тръстика и се върна в реката; потопи се във водата, но тя не успя да отмие киселината. Киселината не се събираше върху кожата й; тя изтичаше през нея.

Отвътре.

Тя се вкопчи с треперещи ръце в умиращата върба. Черпеше сила от реката — своята сила, — за да изцели тялото, което заемаше, за да го изгради наново, да поднови плътта и костите му. Но усилията й раждаха нови потоци от черно масло; то беше част от нея, част от реката, част от силата й и разяждаше плътта на Палас Рейт по-бързо, отколкото тя успяваше да я изцели. Реката виеше от болка с гласовете на крещящи хора и птици, с ръмженето на котки и писъците на ранени зайци и само една мъничка частица от тази болка беше физическа.

Мога да се помоля за помощ — но на кого? От кого би поискала помощ една богиня? Какво да направя?

— … можеш да се бориш…

Гласът от спомените й беше на Хари, разбира се; какъв друг съвет би могъл да й даде? Целият му живот беше борба.

— … престани да се оплакваш, размърдай си задника и се БОРИ, мамка му…

Тя така и не успя да го накара да разбере, че с някои неща не можеш да се бориш; някои неща просто съществуват. Денят и нощта. Смяната на сезоните. Животът. Смъртта.

„Всичко това са конски фъшкии — спомни си тя думите му. — За какво тогава ти е къщата, мамка му? Ето така се бориш със сезоните. Лагерният огън за какво ти е? Така се бориш с нощта. Лекарствата за какво са? Така се бориш със смъртта. Любовта също е за това. Това, че не можеш да спечелиш, не е достатъчна причина да се откажеш от борбата.“

Добре — промълви изтощено тя на гласа в спомените си, подчинявайки се на настойчивостта му. — Добре. Но ти трябва да ми помогнеш, Хари. Нуждая се от помощта ти.

— НАЛИ ТИ ПОМАГАМ, по дяволите!

Това прозвуча съвсем като него и я накара да се усмихне, докато покритата с маслени петна река миеше сълзите й.

Палас се измъкна от водата, без да изпуска Косал от ръката си, и се изкатери по клоните на умиращата върба. Мускулите я боляха от напрежението; дланите й се покриваха с нови и нови пришки, които се издуваха до огромни циреи, пълни с черна гной. Тя се обърна към полуоформеното тяло, което си бе направила от глината на Великия Чамбайген.

Докато Палас трескаво се опитваше да довърши тялото, допълвайки го с глина, камък и речна вода, Слепият бог проникна още по-дълбоко в нея, използвайки съкрушителната сила на милиардите отчаяни животи. Щеше да й позволи да си изгради тяло.

Той искаше от нея да го направи.

Чрез наполовина изградената нервна система на тялото на Палас Рил, което лежеше в калта до нея, богинята вече чувстваше изгарящата отрова на черното масло, което се разтичаше по реката. Колкото повече живот създаваше тя, толкова повече смърт сееше около себе си.

Вече можеше да вижда с очите на телата, които някога принадлежаха на Колбърг и Тан’елкот. Виждаше апаратната в Сан Франциско, чувстваше ненаситната похот на впитите им в екраните погледи и нарастващото като оргазъм предчувствие за победа, докато наблюдаваха, затаили дъх, как тя създава женско тяло от калта. Палас погледна към полуоформената глина, към извивките на гърдите и бедрата, и се извърна настрани.

Не можеше да причини това на своята река.

Вместо това можеше да насочи силите си към меча и с един бърз удар на волята си да унищожи едновременно себе си и него — но така отпечатъкът й щеше да изтече от острието в реката. Унищожаването на меча щеше да напълни течението с нейното съзнание и Слепият бог щеше завинаги да остане в реката.

Беше й сложил китайски капан за пръсти: всяко нейно движение затягаше неумолимата му хватка.

Трябваше да отстъпи: да се хвърли в празнотата, да се превърне в нищо в морето на небитието. Да се унищожи. Използвайки частичната нервна система, която бе създала на речния бряг, тя започна да пренастройва нервната система на Рейт към първоначалния й резонанс.

Слепият бог изхъмка удовлетворено като шахматист, който е направил на противника си изключително апетитна вилица. През двата чифта очи в апаратната на Студията тя видя картината от Актьорската гледна точка и разбра причината за радостта му. Актьорите се приближаваха към нея, промъкваха се все по-близо и по-близо, задъхани, с втвърдени членове и овлажнени влагалища от похотта на Слепия бог. Тези Актьори вече бяха негови инструменти; когато от нея остане единствено отпечатъкът й в магията на меча, тя нямаше да може да попречи на ръцете, които се протягаха към дръжката на оръжието, да я призоват обратно — но тя нямаше да се върне същата.

Друга ръка върху Косал щеше да призове различна богиня: подчинена на волята на Слепия бог.

Кръгът от Актьори се сгъсти около нея. Можеше да ги почувства чрез сетивата на Слепия бог: знаеше точно къде се намира всеки от тях, знаеше името му, историята му, всичко. Събра енергия в реката: можеше да ги унищожи с едно махване на ръката — и Слепият бог се засмя. Нека ги убие.

Той разполагаше с много, много Актьори.

И тази малка проява на сила бе достатъчна, за да ускори потока от отрова, която се изливаше от нея. Реката вече смърдеше на смърт в продължение на цяла миля надолу по течението; по дърветата в горната й част бяха избили черни маслени капки пот, която оставяше по стъблата им петна от мъртва кора.

Моля те — помисли си тя. — Моля те само за малко вдъхновение. Тя се потопи дълбоко в Песента, умолявайки реката за някаква подсказка. — Дори да е само намек.

И оттам, откъдето се дочуваше хлипането на Фейт, един тихичък боязлив гласец, кисел от нервно изтощение, прошепна: Добре, щом се притесняваш само за актирите, мисля, че мога да ти помогна.