Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (153)

3.

След като вонята на Шахтата — на живота ми — се е заселила в носа и устата ми, след като се е просмукала в порите на кожата ми и около мозъчните ми гънки, вече не ми прави толкова силно впечатление.

Тя ми напомня…

Не мога изведнъж да изтегля всички спомени. Измъквам ги парче по парче. Минава ден, а може би месец, и успявам да ги събера всичките. Спомням си за какво ми напомня миризмата.

За деня, в който се прибрах у дома със странна походка.

Това е миризмата на 3F в онзи ден, когато се промъкнах през вратата с жестоко разранен ректум и пълни със сълзи очи.

Това бе един от добрите дни на татко и той се опитваше да почисти стаята до кухнята, в която спеше. Известно време беше изпаднал в една от неговите параноидни халюциниращи фази, по време на които събираше изпражненията си в найлонови торбички, защото се страхуваше, че „враговете“ му са поставили капан в тоалетната, която деляхме заедно с апартаментите 3A, B, C, E и G. Вярваше, че тези въображаеми лоши момчета могат да отделят фекалиите му и да ги анализират с някаква фантастична машина, докато не разчетат мислите му; беше убеден, че ще откраднат идеите му за някаква книга, която тайно пишеше.

Но в онзи ден беше абсолютно на себе си: смъкваше всички торбички долу до канавката в уличката под прозореца ми. Предполагам, че дори въображаемите му лоши момчета щяха доста да се озорят, докато определят кои са неговите лайна, след като потекат в канавката.

Във всеки случай едната от торбичките се скъсала и съдържанието й се изсипало на пода в кухнята; когато влязох вътре, той се опитваше по своя замаян, неумел начин да събере всичко в лопатата за смет и да го изсипе в друга торбичка. Единственото, което исках в онзи ден, бе да се добера до малкия си килер, да се свия на леглото и за известно време да забравя колко бях уплашен, но на мен никога не ми върви.

А може би ми върви повече от нормалното.

След толкова години вече не мога да определя.

Татко ме хвана, когато се опитах да се промъкна покрай него, и ми каза, че трябва да му помогна да почисти. Спомням си ясно болката от опита да коленича на пода и колкото и да беше луд татко, изкривеното ми лице и бавните движения събудиха нещо в него. Той ме прегърна и ме притисна към гърдите си, след което ме попита какво се е случило със спокоен, нежен глас, сякаш наистина искаше да узнае, а аз избухнах в сълзи.

Имаше едно момче на име Фоули. Фоули Клечката. Едро хлапе, шестнайсет– или седемнайсетгодишно, два пъти по-голямо от мен. Работеше като куриер за един черноборсаджия на име Юрчак, заради което всички в квартала го смятаха за голямата работа. Край него винаги се въртяха две момчета, които се опитваха по незаконен начин да изкарат достатъчно за храна и пиене.

Тогава смятах, че Фоули има добра работа; аз издържах себе си и татко с кражби по домовете, защото бях дребен и бърз, не се интересувах особено от защитата на личната собственост, но няколко разминавания на косъм с големи, злобни, пияни Работници, които влизат през входната врата, докато ти се измъкваш през задния прозорец, са достатъчни, за да накарат човек да се замисли дали няма по-лесен начин да си изкара прехраната.

Затова отидох да работя за Юрчак. През целия ми живот никой не ме е наричал мързелив; скъсвах си задника от бачкане за тоя тип и той започна да ми прехвърля някои от екстрите, които преди това получаваше Клечката, и на него това не му хареса.

Заедно с двама от неговите момчета ме сгащиха в една уличка и ме събориха на земята.

Не си спомням първото име на Фоули. Всички му викаха Клечката — мисля, че е заради тънкия му къс член, но нямаше как да знам със сигурност. Когато осъзна, че никога няма да успее да се отърве от тоя прякор, той реши да го прехвърли върху нещо друго: започна да носи със себе си един грамаден нож с острие около десетина инча и започна да го нарича своята клечка.

Точно него се опита да натика в задника ми.

Не си направи труда да ми свали панталона; това бе само предупреждение. Докато момчетата му ме държаха, той хвана ножа си, без да го вади от ножницата, притисна го към задника ми и просто се отпусна върху него. Болката е неописуема.

След това ми обясни с едносрични думи, че ако не се разкарам от екипа на Юрчак, следващия път, когато ме види, ще го натика до дръжката.

Без ножницата.

Не съм сигурен, че успях да разкажа всичко на татко. Не оставаше време между хлипанията ми, а и не ми стигаха думите да обясня колко бях уплашен. През цялото време, докато куцуках към дома, мислех само за това как хладната стомана прониква в задника ми и ме разрязва отвътре…

Никога през живота си, преди и след това, не съм бил толкова уплашен.

Татко просто ме прегърна и ме залюля във вонящите си, омазани с лайна прегръдки, докато почти не се успокоих. След това ме попита какво смятам да правя. Казах му, че ще се махна. Какво друго можех да направя? Трябваше да напусна, иначе Клечката щеше да ме убие. Онова, което ми каза татко, промени живота ми.

— Той, така или иначе, може да те убие.

Замислих се върху думите му и започнах отново да треперя. Едва намерих сили да го попитам какво да правя.

— Направи онова, което трябва, Хари — отвърна татко. — За да може след това да се погледнеш в огледалото и да харесаш онова, което виждаш. Това момче може и да те убие. А може и да не успее. Докато довечера се прибира у дома си, някоя сграда може да се срути върху него. Утре може да попаднеш в престрелка и повече да не се налага да се тревожиш за Клечката. Не можеш да контролираш бъдещето, Трепач. Можеш да контролираш само собствените си действия и единственото важно нещо е после да не те е срам. Животът е достатъчно тежък и без да се срамуваш от себе си. Направи нещо, с което ще се гордееш, и не го мисли повече.

Думи на един луд човек.

Но той ми беше баща и аз му вярвах.

На следващия ден отидох при Юрчак както обикновено. Това беше най-трудното нещо, което бях правил в живота си. И вместо веднага да изчезна по работа, аз се повъртях там няколко минути, докато не се появи Клечката.

Никога няма да забравя изражението на лицето му.

Той ме гледаше, блед като луна. Не можеше да проумее онова, което вижда. Беше с четири години по-голям от мен, по-тежък с четиристотин фунта и само ден по-рано беше видял ужаса на лицето ми. Просто не можеше да си представи, че не бягам от него.

Докато стоеше там и се опитваше да разбере какво, по дяволите, става, аз измъкнах една дълга два фута и половина месингова тръба от панталона си и го изпращях през коляното.

Той се строполи с писък на пода; Юрчак веднага дотича с викове; хората му се нахвърлиха върху мен; аз се въртях и размахвах тръбата, крещейки, че ако някой се приближи, ще го отнесе. Клечката успя да извади ножа си и се хвърли към мен, накуцвайки върху здравия си крак. Цапардосах го по главата и той рухна на земята, като стенеше и се гърчеше, плискайки кръв навсякъде. Юрчак най-после успя да изтръгне тръбата от ръцете ми и силно ме удари с нея през корема, принуждавайки ме да се превия на две.

— Майкълсън, дребен откаченяк такъв — рече задъхано той, — какви шибани глупости се въртят в безмозъчната ти глава?

Когато успях да си поема дъх, му обясних:

— Клечката каза, че следващия път, когато ме види, ще забие ножа си в задника ми. И аз му повярвах.

И Юрчак си поговори с Клечката; в хода на разговора им обувката на шефа няколко пъти се стовари върху разбитото му коляно и Фоули, заливайки се в горчиви сълзи, точно както аз предишния ден, накрая си призна.

— Но това беше шега — хълцаше той. — Ние просто се майтапехме.

— Нима? — казах аз, мислейки си: „Питай задника ми колко му беше смешно.“ — Хей, аз също. Просто се майтапех, Клечка. Без лоши чувства, а?

После Юрчак се обърна към мен, претегляйки в ръка парчето тръба.

— Няма да кажа, че не си имал причина — призна тъжно той, сякаш се извиняваше предварително за боя, който щеше да ми хвърли, — но това не означава, че ще ти се размине. Знаеш правилата, Майкълсън: ако две от момчетата ми се скарат, те се обръщат към мен.

Всичко, което можеше да ми направи Юрчак, ме плашеше далеч по-малко, отколкото случилото се в уличката. Затова го погледнах в очите и казах:

— Ами нали аз точно това направих?

Той се замисли за миг и кимна.

— Да, предполагам, че можеше да му пръснеш главата. Но защо с тръбата, момче? Защо не ми каза?

— Моята дума срещу неговата? — попитах аз. — Щеше ли да ми повярваш?

Той не отговори, но и не беше необходимо.

— Тръбата — казах му аз — беше, за да ти покажа, че съм сериозен.

Работих за Юрчак почти цяла година, преди той да настъпи по мазола погрешния човек и сопитата да разбият бандата му и да му сложат хамута. Междувременно проблемът с Клечката приключи. Медтехничката в Работническата клиника в район „Мишън“ — същата, където умря майка ми — била толкова улисана в опитите си да му възстанови коляното, че пропуснала бавния вътрешен кръвоизлив в черепа му. Около три часа на следващата сутрин Клечката напуснал грешния ни свят.

Фоули Клечката беше първият човек, когото някога съм убивал. Дори не го направих нарочно; просто така се случи. Ударих го по главата и няколко часа по-късно той умря. Както обичат да казват каинистите, не можеш да върнеш звука в камбаната. А и не ми се искаше.

Господи, колко силен бях в онези години.

Какво се случи с мен, по дяволите?