Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (218)

5.

Делиан въздъхна.

Хвана предпазителя на меча и установи, че се страхува. Спомняше си твърде добре нетърпимата болка при разтегленото свръх границите си съзнание, която изпита, когато се бе прехвърлил в богинята; страхуваше се, че ако съзнанията им се докоснат директно, това за миг ще изпепели мозъка му.

Вместо да сложи ръката си върху дръжката и да се изправи срещу нея, той потърси в себе си енергийната верига, която беше създал, за да свърже боговете с реката и реката с боговете. Когато я намери, той си я представи по-скоро като канал, отколкото като верига; дълъг, тесен улей, пред който течеше болката на реката. През този канал той протегна едно пипалце от съзнанието си — опитвайки се предпазливо, почти нежно да докосне най-външната й периферия.

Намери я в обширната тъмна бездна на ужаса и съмненията; обвита в слънчева светлина, плачеща с кървави сълзи.

Богинята повдигна главата си и го погледна. Той нямаше представа какво вижда; не усещаше нито тялото си, нито лицето си, защото представяше себе си просто като безплътна искрица съзнание.

— Познавам те. — Тя протегна пробитата си от нож длан, сякаш му предлагаше да го целуне с безкръвните устни на раната. Другата й длан бе притиснаха към гърдата й, над сърцето. — Дошъл си отново да ме измъчваш?

— Надявам се, че не — отвърна той.

— Дъщеря ми — простена тя и мрачна зима се спусна над робата й от светлина. — Дъщеря ми умира.

Той си спомни за Деметра и Персефона, но не беше сигурен дали тази мисъл е негова, или бе дошла от нея.

— Много други живеят. Трябва да спасиш онези, които все още могат да бъдат спасени.

— Някога се създадох като спасителка — отвърна тя. — Сега съм просто образ на една мъртва жена. Вече не съм способна да спася никого.

— Няма да споря с теб. Трябва да действаш.

— Но как бих могла? Без тяло… без воля…

— Аз имам тяло. Вземи ме, както беше взела Рейт. Аз ще ти осигуря онова, което ти липсва.

По бузите й започнаха да се стичат нови кървави сълзи.

— Не знаеш какво ми предлагаш…

— Не ти го предлагам. Настоявам: вземи ме. Спаси тези хора.

Той отвори съзнанието си за ранената богиня.

Тя безпомощно се понесе към него.

— Това ще те убие — проплака тя.

И той отвърна:

— Знам.

Привлече я към себе си и тя го обгърна, проникна в него и се превърна в него. Той прие болката й и й предаде решителността си. Чрез него тя се протегна към реката и тихо зазвънялата в сърцето му Песен на Чамбарая прогърмя с титанична мощ.

Пет минути.