Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (68)

5.

Хари се облегна нервно на касата на предната врата на Аби, загледан безизразно в небето, докато социалните полицаи товареха Дънкан с болничното му легло в затворническия микробус. Брадли промърмори нещо наблизо, но Хари не го чу заради бученето в ушите си — звука от изгарящия му живот. Пръстите му се разтвориха и смачканата съдебна заповед падна върху мраморните плочки на пода.

Това можеше да се очаква.

Шибаният Вило…

Кучият син беше натопил баща му.

Той беше предал на Социалната полиция книгите на Хари — същите онези, които пазеше в сейфа си в имението Сангре де Кристо. Тъй като беше Незает, свидетелството му, че е получил запечатаните кутии от Хари, без да знае какво е съдържанието им, беше прието за достатъчно доказателство за изправяне пред Социалния съд. Така че сега към обвиненията на Хари беше прибавено и притежание на забранени материали.

Вероятно дори и Вило не беше предвидил страничния ефект от тази история: на Социалната полиция й бяха стигнали само няколко часа, за да намери съдията, преразгледал присъдата на Дънкан за подривна дейност. Хари не можеше да вини за това Вило — той сам си беше виновен. Отдавна трябваше да изгори тези шибани книги. Този път на Дънкан нямаше да му се размине само с лагера.

Щеше да нахлузи хомота.

Социалният лагер „Бюкянън“ изискваше да се плаща издръжката на обитателите му, включително внушителен аванс. Те не приеха поръчителството на Хари, а той вече нямаше спестявания, защото всичко беше отишло за гаранцията му, не можеше и да тегли кредит.

— Колко дълго? — промърмори той. — Колко дълго мислиш, че ще изкара?

Брадли поклати глава.

— Той сигурно дори няма да преживее операцията по киборгизирането.

— Да…

— Но ако издържи операцията — кой знае? Той не е подходящ за физически труд, така че ще го изпратят да обработва данни. Може да издържи с години… — Брадли се изкашля извинително. — Макар че вие… ъъъ… едва ли му пожелавате това…

— Да — рече Хари. — Да, знам.

Парализиран, той се облегна на вратата. Не можеше да реши кого да убие първо: Шанкс, Вило или себе си.

Дънкан обърна глава към Хари. Не можеше да говори — гласовият му синтезатор лежеше на пода на стаята му, смазан от обувката на едно сопи — но му махна със сгърчената си ръка. Докосна главата си, леко я потупа, после прекара изкривените си от артрита пръсти по блещукащия хром на рамката на леглото си. Хари го разбра. „Наведи глава и пълзи към светлината.“

Гледката пред очите му се замъгли от потеклите сълзи.

Вратите на микробуса се затвориха след Дънкан като челюсти. Сопитата ги заключиха и се качиха в кабината. Микробусът излетя. Хари го проследи с поглед как се превръща в искряща точка на фона на нощното небе.

— Сбогом, татко — прошепна той.

Предполагам, че сега съм неуязвим — помисли си той вцепенено. — Няма какво повече да загубя освен живота си. Животът ми? Нека го взимат.

— Аз… ъъъ… — започна неловко Брадли. — Можете ли да ми отпуснете няколко дни или седмица, докато си намеря ново място?

Хари се намръщи и Брадли смутено сведе поглед.

— Имам предвид — изрече той бавно — сега се оказва, че съм без работа, нали?

— Да — каза Хари. В сърцето му не беше останало място да се занимава с проблемите на Брадли. — Предполагам, че да.

С приведена глава Брадли тръгна бавно към кухнята.

Хари изсъска на себе си през зъби. Нямаше защо да си излива гнева върху болногледача; Брадли се грижеше за Дънкан от години и се справяше наистина добре.

— Брад — извика Хари подир него, — можеш да останеш колкото се наложи. Тоест, мамка му, бих те наел да се грижиш за къщата, само че… — Той разпери безпомощно ръце и сви рамене. — Сега осъзнах, че нямам с какво да ти плащам.

— Благодаря — отвърна болногледачът тихо. — Благодаря, Хари. Наистина ли не искате да похапнете?

Хари затвори очи. При мисълта, че може да пъхне нещо в устата си, вътрешностите му се свиха.

— Не тази вечер. Смятам да се кача горе и да си пообщувам с някоя бутилка скоч.

Брадли кимна безмълвно и се скри в кухнята.

Хари постоя в антрето на Аби още една дълга минута, вслушвайки се в тишината. Брадли също вече почти си беше тръгнал; не беше останал никой.

Фейт. Дънкан. Шана.

Каин.

Студеният мраморен под, класическата неукрасена стълба към балкона на втория етаж, разкошната червена черга — всичко му беше толкова добре познато. Беше си мечтал за такова място толкова много години, преди да го построи, че всяка подробност се беше запечатала в съзнанието му. Никога не беше предполагал, че тук ще е толкова пусто.

А още не са минали двайсет и четири часа, помисли си той изумено. Само преди ден най-сериозните му проблеми бяха несигурният байпас, скрибуцащите крака и лошото настроение.

Господи.

Струваше му, че гърдите му ще имплодират към отворилата се вътре празнота.

Господи, какви ги забърках?

— Хари — промърмори Аби иззад лявото му рамо, — обаждане, висок приоритет.

Хари пристъпи машинално към най-близкия екран и натисна клавиша за приемане на повикването. Изобщо не му хрумна да откаже разговора; изпитваше странна, абстрактна благодарност към обаждащия се, който и да беше той, заради това че го беше отвлякъл от съзерцаването на руините на живота си.

Беше Тан’елкот.

Сигурно се обажда да позлорадства, помисли си Хари унило.

Бившият император носеше черен пуловер, над който проблясваше ремъкът на ампмод хамута му.

— Каин — рече той мрачно, — трябва да дойдеш веднага тук, в Екзозеума.

— Не си избрал подходящо време.

— Няма да имаш по-подходящо. Ако изобщо ти е останало време. Идвай. Веднага.

— Казвам ти, че… — Хари млъкна и се намръщи. — Не каза ли в Екзозеума? Ако си в Екзозеума, защо носиш ампмод хамута?

— По същата причина, поради която трябва да дойдеш тук веднага. Ти ме забърка в своята война, Каин. Трябва да поговоря с теб, преди да стана поредната й жертва — и нямам много време.

— Какво? Не разбирам… — каза Хари. Чувстваше мозъка си като стар ръждясал двигател, стенещ, докато се опитва да заработи.

Очите на Тан’елкот припламваха мрачно.

— Наистина ли искаш да ти разкажа всичко по открита линия до дома ти?

Хари си спомни за тълпите от социални полицаи и охранители от „Синтек“, които се бяха мотали тук днес, и кимна.

— Разбирам, но…

— Не — избоботи Тан’елкот. — Ела веднага. Въпрос на живот и смърт е. Моята — и на Палас Рил.

Хари стисна очи и си пое дъх бавно, дълбоко и болезнено.

— Идвам — рече той. — Ще бъда на южния вход след десет минути.