Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (58)

2.

Тан’елкот се понесе надолу по стълбите към мрачния приземен етаж; спря се за миг пред бюрото си, за да увеличи осветлението и да оправи дрехите си.

В диалоговия прозорец на екрана примигваше логото на „Приключения без край“.

Той се настани тежко и величествено в креслото си.

— Ирида — нареди той, — приеми обаждането. Аудио и видео.

— Професионалист Тан’елкот, наредено ви е да останете пред екрана на терминала си. Очаквайте аудиовръзка с Борда на директорите на „Приключения без край“.

Екранът се изпълни с логото на „Приключения без край“: рицар с доспехи върху вдигнал се на задните си крака крилат кон.

— Професионалист Тан’елкот. — В гласа имаше някаква промяна: докато по-рано беше напълно механичен, сега беше придобил намек за самосъзнание, на усещане за собствената си власт.

От високоговорителите, разположени дълбоко под пода, се разнесе гласът на Тан’елкот: „Предайте на вашия Борд на директорите следното: в замяна изпълнението на някои условия съм готов да разреша проблема им с Майкълсън.“

Тан’елкот се усмихна.

— Какви условия? — попита гласът на Борда на директорите.

И така, никакви въведения, никакво покашляне. Прямо и ясно, без нито една излишна дума. Тан’елкот кимна на себе си. С такива хора можеше да се прави бизнес.

— Съюз, господа. Върнете ме в родината ми. Оставете Империята ми и моите хора на мен; с останалата част от света можете да правите каквото пожелаете. В границите на империята вашите интереси могат да бъдат защитавани по-добре от Ма’елкот, отколкото от слабите умове и воля на вашите родени на Земята сатрапи. Ние имаме обща цел, не ли така? Да осигурим бъдещето на човечеството както тук, така и в родината ми.

— А в замяна?

Тан’елкот сви рамене.

— Както казах, мога да разреша проблема ви с Майкълсън.

— За проблема ни с Майкълсън едва ли си струва да се плати толкова висока цена.

Той изсумтя.

— О, хайде, господа. Това изявление е нелепо; ако проблемът беше толкова незначителен, едва ли щяхме да водим този разговор.

— Майкълсън е никой. Ние го създадохме. Той е точно такъв, какъвто го направихме: едно нищо. Инвалид, изцяло принадлежащ на Студията.

Тан’елкот заговори леко подигравателно:

— Но въпреки това този инвалид само за няколко часа разруши плановете ви и захвърли отломките им на ветровете в бездната.

— Драматизирате. Това не е нищо повече от пиар гаф.

— Вие сте глупаци — заяви Тан’елкот с клинична прецизност.

Думите му бяха посрещнати с мълчание — явно Бордът на директорите не беше свикнал да чува истината.

— Сега сте изправени срещу Каин — продължи Тан’елкот. — Без помощта ми сте изгубени.

— Толкова много ли се боите от Майкълсън?

— Ха! — как беше възможно толкова ограничени хора да се доберат до толкова огромна власт? — Изобщо не се боя от Майкълсън. Майкълсън е фикция, глупаци. Истинската му същност е Каин. Вие не осъзнавате разликата между тях — и той ще ви унищожи.

— Благодарни сме за грижата ви за нашето благополучие.

— Изобщо не ме е грижа за вашето благополучие — процеди той през зъби. — Искам си Империята обратно.

— Това е висока цена за толкова дребна услуга: да размажете безсилен инвалид.

— Още по-големи глупаци сте, отколкото смятах — заключи Тан’елкот. Бяха започнали да се повтарят — многословието е признак за помрачен разсъдък. — Той не е безсилен. Силата му е в това да се посвети изцяло на целта си и да я преследва, без да проявява милост нито към останалите, нито към себе си. Той не се нуждае от друга сила, защото за разлика от повечето хора е наясно с възможностите си и е готов — даже е щастлив — да ги използва. — Тан’елкот се облегна назад в креслото си и допря върховете на пръстите си пред лицето си. Толкова години вече беше преподавател, че несъзнателно беше заговорил в маниера си на водене на лекции. — Хора като Каин и ако позволите, като мен оказват определено влияние на историята; когато си поставим някаква цел и впрегнем цялата си енергия да я преследваме, силите на историята от само себе си образуват течение, което ни следва. Можете да го наречете „съдба“, макар че това е твърде нищожна дума, за да опише значимостта на явлението. В Отвъдие то дори може да се види: като тъмна струя в Потока, която организира взаимодействието между историческите необходимости — взаимодействие, което невежите наричат „случайност“.

— Тогава няма нужда да правим нищо; той е един, ние сме… няколко; ако това, което казвате, е истина, можем просто да си помислим, че трябва да умре.

Тан’елкот стисна зъби. Дали не се досещаха колко му действат на нервите с това софистично бръщолевене?

— Волята без действие — това си е просто фантазиране; безполезно е като нервен спазъм, движение без ръководеща го воля… което, мога да добавя, идеално описва вашите усилия до момента.

Той се наведе към екрана и понижи глас, сякаш показвайки доверие и доброжелателност.

— Вие сте безпомощни пред него. Той демонстрира това дори сега. Щяхте да спрете предаването, ако можехте; знам, че вашите машини следят мрежата, прихващат дори личните съобщения, ако в тях се съдържа само намек за нещата, които записът извади наяве. Как стана така, че се провалихте? Мислите ли, че този запис стана всеобщо достояние по случайност?

— Съвпадение. Реализирана по стечение на обстоятелствата вероятност.

Тан’елкот не си направи труда да споменава, бе „съвпадение“ е само друга дума за „лош късмет“, вечното извинение на неудачниците.

— Може да се надсмивате над способностите на Каин — каза той, — но има още някой, чиято сила заслужава вашето уважение; тя може да ви спре само с един жест. Разбира се, говоря за Палас Рил.

— Палас Рил — Шана Майкълсън — е само една обикновена жена, когато е на Земята. Лесно можем да се справим с нея.

— Ммм, вярно е — изрече бавно Тан’елкот. — И това щеше да ви се удаде, ако не бяхте разбудили Каин. Бихте ли ми казали, моля, къде е тази обикновена жена сега, докато разговаряме?

— Участва в конвент в Лос Анжелис.

— Така ли? Сигурни ли сте?

— Какво имате предвид? — За първи път на Тан’елкот му се стори, че улавя в дигитализирания глас намек за емоция, и тази емоция стопли сърцето му. — Да не е в Отвъдие? Това е невъзможно. Следващата й смяна започва на двайсет и първи септември.

В отговор Тан’елкот едва забележимо се усмихна.

— Тя трябва да бъде намерена. И да бъде спряна.

— И как точно смятате да направите това? Тя вече е отвъд пределите на вашата власт; там тя е богиня и е толкова близо до всемогъществото, колкото може да бъде едно живо същество, включително и аз. Вие сте напълно изиграни. Каин е твърде бърз за вас. Вашето корпоративно колективно мислене е бавно и по същността си предсказуемо. Но проблемите ви далеч не са неразрешими.

— Какво разрешение предлагате?

Той се изправи и пламъкът на страстта му заблестя в очите му.

— Трябва да подчините действията си на една-единствена воля, която да ви организира, да предадете ръководството на един остър ум. Казано направо, единствената ви надежда е да се опрете на мен.

— Защо на вас?

— Да оставим настрана фалшивата скромност: аз съм най-големият експерт по Каин и Палас Рил на Земята. В библиотеката си имам кубове с всичките записи, които са правили някога; основната цел, поради която имам ампмод хамут, е да имам възможност да напускам Екзозеума за достатъчно дълго време, за да мога да гледам Приключенията им. Смея да твърдя, че познавам способностите им — и начина им на мислене — по-добре от тях самите.

— Знанието без сила е безполезно.

Тан’елкот остана безмълвен дълго време, взирайки се монитора, сякаш се опитваше да прочете някакво съобщение, скрито между пикселите.

— Наистина — каза той най-накрая.

Той се намести в креслото си и позволи на част от огъня в сърцето му да достигне до очите му.

— Пояснявам предишното си изказване: Палас Рил е недостъпна за вас, но не и за мен. Аз мога да я спра, господа. Дайте ми шанс и ще го направя.

— На каква цена?

— Нея ще я убия безплатно; презирам я. Но да пречупя Каин — това ще струва скъпо. Вродената му безмилостност го прави изключително опасен. По своя ограничен начин той е плашещо находчив и е способен да мисли невероятно гъвкаво. Той не може да бъде победен в каквато и да е ситуация, която може да интерпретира като битка.

— Сериозно заявление.

— Нали? Нека да ви представя един показателен пример, който — напълно основателно — все още ми тежи на сърцето. Някога, не много отдавна, той беше подчинил волята си на това да запази живота на Палас Рил. Макар че срещу него, от една страна, се беше изправил жив бог — той скромно сложи ръка върху гърдите си, — а от друга — най-могъщата бюрократична организация, която някога е съществувала в този свят, той — един-единствен, самотен човек — надделя и срещу двамата си врагове.

— Имаше особени обстоятелства…

— Празни приказки. Дребни подробности. Когато, за да спаси живота, който искаше да спаси, трябваше да се изправи в двубой срещу най-великия воин на епохата, той го направи. Да оставим настрана, че този човек превъзхождаше Каин във всяко бойно изкуство, да оставим настрана, че Бърн би могъл да го убие невъоръжен, докато спи, без да нарушава ритъма на хъркането си. Но спомнете си, че Бърн притежаваше оръжие, което беше легендарно: Косал, неудържимото острие. Спомнете си, че Бърн беше надарен със свръхчовешка сила и му беше осигурена защита, която правеше кожата му непробиваема като стомана. Спомнете си, че Каин излезе срещу него пребит, ранен, почти осакатен — и отровен, — и въпреки това…

Тан’елкот замълча многозначително.

— Късмет.

— Късмет… — Тан’елкот изплю думата с ярост, която изненада дори самия него. — Късмет е дума, с която невежите обявяват своето невежество! Те са слепи за същността на силите, които движат Вселената, и наричат своята слепота „наука“ или „здрав разум“, или „прагматизъм“; а когато се блъснат в стена или паднат в пропаст, наричат своята непохватност лош късмет.

— Готови сме да се задоволим с премахването на Палас Рил; може би ще успеем да намерим някаква междинна цена.

Тан’елкот изсумтя.

— Явно смятате, че като я убиете, ще спасите себе си и своите планове. Всъщност е точно обратното. И доказателството за това е, че аз стоя пред вас. Искате да попречите на Палас Рил? Най-напред убийте Каин.

— И отново: защо ни е необходима вашата помощ?

Със сигурност дори дебили като тези можеха да видят простата истина, ако я нарисува пред очите им.

— Защото — изрече той търпеливо — никой друг не разбира наистина какво представлява Каин. Ще го научите и без мен, но твърде късно. Той сам ще ви научи на това — но вие ще отнесете това познание в гробовете си. Ако отхвърлите предложението ми, ще умрете, проклинайки собствената си глупост. Искате ли да узнаете каква е съдбата на онези, които се изправят срещу Каин? Попитайте Артуро Колбърг.

— Артуро Колбърг? — Последва дълга, много дълга пауза — твърде дълга за отговор на риторичен въпрос. — Идеален избор — каза най-накрая гласът. — Ще го попитаме.