Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (114)

2.

Иронията на ситуацията не убягна на Ейвъри Шанкс: Социалната полиция се беше появила със съдебно нареждане, прехвърлящо Фейт под тяхна опека. Оставаше й само да стои, безпомощно преглъщайки сълзите си, и да гледа как полицаите натоварват Фейт в бронирания микробус.

В дните, които последваха, тя се улови, че мисли за Майкълсън с неочаквана завист. Той поне бе беснял, бе се борил, бе заплашвал. От любов към това дете бе хванал ръкавицата на живота си и я беше захвърлил в краката на врага си.

А Ейвъри не бе направила нищо. Само стоеше на площадката за кацане и се опитваше да приеме загубата си като Бизнесмен.

И насън, и наяве я преследваше един и същи образ: Фейт, натъпкана с успокоителни и завързана за носилката. Отдавна би трябвало да е загубила съзнание, но продължаваше да се дърпа под ремъците, придържащи я към носилката — бавно, конвулсивно, стенейки приглушено и сърцераздирателно. По някакъв начин дори през наркозата, замъглила съзнанието й, тя осъзнаваше, че я отвеждат от дома й.

„Как не осъзнавате какво й причинявате? — крещеше сърцето на Ейвъри отново и отново, без тя да е способна да наруши сковалото устните й мълчание. — Как не осъзнавате, че тя се нуждае от мен?“

От гърлото й като гадене се надигаше убеждението, че в общество, в което може да се случи подобно нещо, има нещо фундаментално объркано. Имаше една стара пословица — тя я беше чула много отдавна, не можеше да си спомни къде, — за която едва сега осъзнаваше колко правдива е.

„Либералът — казваше старата пословица — е току-що арестуван консерватор.“

Първият ден отмина, без да пристигнат никакви известия. Юридическият отдел на „Синтек“ не можеше да й помогне с нищо; Донер Морган, водачът на клана Незаети, към който се числяха Шанкс, обеща да проучи работата, но дори той не успя да изясни къде именно държат Фейт.

Тя не можеше да проумее дори в общи линии какво се случва, но беше сигурна, че всичко е свързано с Тан’елкот. Неговото обаждане беше довело Фейт при нея. Той беше в Екзозеума в нощта на пожара и Палас Рил беше загинала — точно както той беше предсказал.

Тя знаеше къде би трябвало да е Фейт сега.

Мина още един ден и още един. Ейвъри заряза задълженията си като изпълнителен директор на „Синтек“; тя ругаеше подчинените си, ръмжеше на персонала си, прекъсна всякакви контакти с баща си и с оцелелите си синове; отказа дори да се облича за ядене и нареди да й носят храната в стаята. През тези дни тя досаждаше на своя Бизнесмен Трибун, вбесяваше Незаетия ръководител на клан, засипваше с искове гражданския съд и разпращаше историята си на новинарските сайтове с надеждата, че някой влиятелен репортер ще й вземе интервю. За този кратък срок тя се превърна в затруднение за Конгреса на Незаетите, неудобство за кастата на Бизнесмените и унизителен товар за химическата империя Шанкс.

Три дни по-късно тя лично излетя за Сан Франциско, решена на всяка цена да се добере до Екзозеума и ако не друго, поне да се изправи лице в лице с коварното създание, но установи, че улиците около Студията са преградени с барикади и по тях патрулират смесените сили на Социалната полиция и охраната на Студията; дори въздушното пространство над района беше затворено за граждански полети.

Тя без колебание се върна към своята кампания.

Знаеше каква вреда си нанася, но чудовището зад рамото й я беше обхванало изцяло със слузестите си пипала; тя не беше способна да му съпротивлява и пришпорваше себе си по-силно, отколкото го беше правила някога с някой друг. И най-накрая — неизбежно — я задържа Социалната полиция, което донесе облекчение на всички, свързани със случая.

Включително и на нея.

Тя никога по-рано не се беше сблъсквала със Социалната полиция и не знаеше какво да очаква; искове, може би реални или измислени обвинения, може би задържане без процес, разпити, вероятно дори изтезания — винаги беше смятала грозните слухове за подобни неща като клевети на нисшите касти, но когато седиш в задната част на брониран микробус и ръцете ти са стегнати отзад с пластмасови белезници, подобни слухове започват да стават по-убедителни и по-заплашителни.

Засега нямаше нито обвинения, нито съдебно разпореждане — тя дори не беше официално под арест. Полицаите, които дойдоха за нея, й позволиха да си вземе багаж, преди да я отведат. Преследваха я зловещи фантазии: как просто изчезва безследно в недрата на правосъдната система и не се появява никога отново.

Но и в най-безумните си видения тя не беше предвидила, че ще я откарат направо в Екзозеума на Студията.