Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (210)

6.

Огнени езици танцуват в прозореца — маслото по стените на Съдебната палата продължава весело да си гори — но единият от двамата феи, които седят на чиновническите столове, поддържа толкова плътен Щит, че в стаята е не по-горещо от летен следобед.

Прозорецът е малък, не по-голям от стенен екран. Малката мрачна чиновническа стая е сива и задушна и аз мога да си представя мрачните дребни сиви мъже и жени, които са я обитавали през вековете, привели гърбове над масите за преписване и сърцата им бият в такт с равномерното „скръц-скръц-скръц“ на перата по пергамента.

Дали хора като тях се раждат без души?

Боже, дано да е така.

Иначе ще е още по-зле.

Въпреки горещината сме събрали столовете около прозореца. Доста дълго време просто седим и се взираме в пламъците.

Интересът ни е породен от онова, което прави седналият в другия стол фей.

Името му се превежда грубо като огнен поглед; в пламъците се виждат златисточервените фигури на сгради, войници и различни оръжия, от лъкове до автоматични пистолети; понякога дори зървам Съдебната палата отвън. Адски по-ефективно е за разузнаване, отколкото изпращането на хора да оглеждат; последният, който си подаде главата през капандурата, получи куршум в окото.

Говорете, каквото щете, за Социалната полиция, но дори не се опитвайте да ме убедите, че тия тъпанари не могат да стрелят.

Все още не ми изглеждат твърде организирани; огънят ми показва доста войници от Анханския гарнизон, които са обградили от всички страни позициите на сопитата, но като че ли нямат намерение да започват да се избиват. Два взвода са вече на стената и изглежда, са изпратили гранатомети на Втората кула и на Моста на рицарите.

Делиан е вперил невиждащ поглед в тавана. Той трябва да остане в ментално зрение, за да продължи малката ни игра на предизвикателства; поддържа непрекъсната връзка с реката. Лежи на писалището, което е изтикано до стената, положил Косал върху скута си. Същите фейове, които бяха почистили краката ми, се опитаха да поработят и върху неговите, но щом ръцете им докоснаха възпаленото място, от него бликна същата черна гадост, като от ръката на Рейт, и им разказа играта; сега се намират на долния етаж и се лекуват един друг.

— Рейт?

— Получи се — отвръща той. — Социалната полиция сключи съюз с армията.

— И?

— Да — чувам тихия му отговор. — Той идва.

Кимвам.

— Всички тук знаят за кого става въпрос, нали?

Мрачните им погледи ми подсказват, че за изминалите седем години репутацията на Ма’елкот изобщо не е пострадала.

Облягам се назад и сплитам пръсти върху корема ми; една доволна въздишка допълва портрета на моята увереност. Изглеждам ги един по един: Рейт, Орбек, т’Пас, Дини Змията, и те отвръщат на погледа ми очаквателно, очевидно успокоени от увереността ми. Тя е измамна, но те не го знаят: показвам им точно онова, от което имат нужда, и те го поглъщат.

— И така — изричам бавно аз, — ето ни тук: в природна крепост, по-съвършена от която и да е в историята на военните действия.

В отговор виждам търпеливо безизразни лица на хора, които чакат кулминацията.

Убеден съм, че няма да ги разочаровам.

— Само си помислете — продължавам аз. — Фасадата на Съдебната палата е външната стена на замъка. Вътрешните стаи и кабинети са нашата огнева зона — те трябва да преминат през тях, за да стигнат до нас. При наличието на първородните, скаломагите и няколко часа за подготовка? Горките кучи синове няма да разберат какво ги е връхлетяло. Донжонът е централната ни кула: единственият достъп до позицията ни е по тясна стълба, изсечена в скалата. А ние имаме изходи из целия град: във всяка обществена тоалетна в Анхана и в немалко от частните. През канала на Шахтата можем да стигнем до пещерите, да се измъкнем през някоя тоалетна — или две, или пет — и да нанесем удар на врага навсякъде в града без никакво предупреждение. В тази ваша Пещерна война армията на Киърандел прекара дни под земята. Ако те се опитат да ни последват в пещерите, можем така да им го начукаме, че до края на живота си ще вървят разкрачени.

— Ако съберем първородните, скаломагите и човешките адепти, ние разполагаме с най-голямата концентрация на магическа сила от тази страна на Божиите зъби. Разполагаме с опитните бойци от Ямата и над сто въоръжени до зъби монаси. Плюс всичките оръжия и брони от арсенала на донжона, храната от интендантството, водата от Ямата…

— Имаме всичко, което ни е нужно, за да удържим срещу тези шибаняци за много дълго време — и да им пускаме кръвчицата всеки път, когато тръгнат срещу нас. Можем да издържим на продължителна, кървава, скъпа обсада и сигурно, ако накрая нещата загрубеят, ще успеем да се измъкнем през пещерите. Дори да бях планирал тази война десет години, пак нямаше да го измисля по-добре.

Т’Пас кимва.

— Пасивната отбрана е губеща тактика. За да сработи планът, трябва да ги нападнем още сега, преди да заемат позиции.

— Не — отвръщам аз. — Хайде да не го правим.

— Не?

— Не. Няма да се бием с тях.

Тя ме поглежда така, сякаш съм се побъркал.

— Защо не!

— Те не са нашият враг. Само работят за него.

— И какво от това? Те са неговите войници.

— Да. Но той има още. Много повече. Можем да избием милион от тях, но той изобщо няма да пострада. Няма дори да го засърби, мамка му.

— Тогава какво правим тук? — пита тя. — Защо не бягаме?

Прибягвам към добрия стар Сун Дзъ:

— Същността на победата се крие в неочакваното. Най-великото майсторство е да победиш без бой.

Но очевидно т’Пас не може да преглътне неясните китайски брътвежи.

— Какво точно имаш предвид? — пита саркастично тя. — Да се предадеш?

— Ами, един вид да. Ще се предадем.

Сега вече всички започват да ме гледат така, сякаш съм се побъркал.

Кимвам им.

— Да, точно така.