Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (115)

3.

Социалните полицаи я преведоха бързо, но без грубости, през целия Екзозеум. При приближаването им лампите се палеха и гаснеха зад гърба им. Преминаха през хаос от непривични форми, аромати и цветове — ботаническата градина; в ограничителни мрежи се удряха лилави лиани, свистяха пронизващо пеещи дървета, блатни макове разпръскваха по пътя им сънотворен прашец. Встрани от пътя им остана зверилникът с разнасящите се от него ревове и глъчка. Най-накрая вкараха Шанкс в просторна, необзаведена правоъгълна стая, където единственият източник на светлина беше широк прозорец в другия край на помещението.

На фона на светлината ясно се открояваше фигурата на гигант. Прегърбен и сложил ръце зад внушителния си гръб, той гледаше през прозореца. Така си и знаех, помисли си Ейвъри. По ръста можеше да се заключи, че това е Тан’елкот.

— Не мога дори да си представя какво се надявате да добиете по този начин — обади се тя.

Очите на призрачното му отражение се отместиха.

— Бизнесмен Шанкс — промърмори той шепнешком като далечен турбореактивен двигател. — Благодаря, че дойдохте.

— Не си пилейте учтивостите за мен, Професионалист…

— Любезността никога не е излишна. Моля, пуснете я, господа, и ни оставете насаме. Трябва да се посъвещаваме с Бизнесмен Шанкс на четири очи.

— Да се посъвещаваме?! — заговори смаяно Ейвъри. — Това е нелепо! Какво направихте с Фейт?

— Господа? Ще бъдете ли така любезни?

— Не мисля, че е добра идея да ви оставяме насаме — избуча едно от сопитата.

— И от какво точно се опасявате? — Гласът на Тан’елкот звучеше крайно отмерено, макар и малко тихо и сподавено, като че ли го болеше гърлото. — Единственият изход от тази стая е вратата, през която влязохте. Или мислите, че двамата с Бизнесмен Шанкс ще скалъпим някакъв престъпен заговор във ваше отсъствие?

— Боя се — отвърна безизразният глас, — че на него това няма да му хареса.

— Тогава идете и го попитайте. — Тан’елкот се обърна към вратата и сега се видя, че нещо в силуета му не е съвсем наред. — А междувременно, моля, изпълнете молбата ми. Доколкото знам, ви е наредено да изпълнявате желанията ми, докато не противоречат на вашия… — На Ейвъри й се стори, че той особено грижливо подбира следващата дума — … дълг.

Един от полицаите преряза белезниците й. Ейвъри тръсна китките си, после оправи ръкавите на костюма си, скръсти ръце на гърдите си и зачака. Четиримата полицаи тихичко се посъвещаваха, после едновременно направиха кръгом и излязоха, затваряйки вратата след себе си.

— Защо ме докарахте тук? — озъби се Ейвъри веднага, щом останаха сами.

— Не ви докарах аз, Бизнесмен. А Социалната полиция. Както може да сте забелязали, те не действат по мое нареждане. Елате при мен. Трябва да поговорим.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не ставайте глупава. И без това вече казахте доста неща. Елате.

Ейвъри неохотно пристъпи към него. Тан’елкот се извисяваше над нея като някакъв крал на животните от вид, вече изчезнал в дивата природа. Тя не посмя да се приближи съвсем — нямаше представа какво би могъл да направи той, но беше сигурна, че не би могла да го спре по никакъв начин. В мига, в който социалните полицаи й бяха сложили белезниците, тя беше изпаднала от позната й реалност. Тук нейното състояние, власт и обществено положение не значеха нищо; имаше значение единствено, че е слаба и крехка, и възрастна и стои до нещо огромно, брутално и вероятно хищно.

И все пак тя си оставаше Шанкс. Обществото можеше да я подведе, но не и гордостта й.

Когато доближи прозореца, тя преднамерено се спря извън обсега на гигантската му ръка и упорито отказа да го погледне, вторачвайки се в стаята зад стъклото…

Там, на стоманена маса между белите стени, лежеше малко златокосо момиче.

— Фейт! — Задъхана, Ейвъри притисна длани към стъклото. — Божичко, Фейт! — Непреодолимо видение за това как Фейт изпада в гърчове и разбива главата и гръбнака си в стоманената повърхност на този инструмент за изтезания почти я парализира; тя едва успяваше да говори. — Какво си направил с нея? Какво си направил?

— Опитах се да я защитя, доколкото можах — отговори мрачно Тан’елкот.

— Да я защитиш? — Ейвъри не можеше да откъсне поглед от ужаса на тази малка стерилна стая. — Така ли я защитаваш?

— Не можах да направя нищо повече — отвърна Тан’елкот. — Вижте ме, Бизнесмен.

Тя не му обърна внимание, а продължи да гледа през стъклото, съсредоточавайки се в единственото, което имаше значение за нея: Фейт дишаше, тя още дишаше.

— Веднага я изкарай оттам!

Една огромна ръка се спусна върху рамото й и я обърна с лекота, сякаш е дете — с такава сила, че тя дори не можеше и да си помисли да се съпротивлява.

— Вижте ме — повтори той и дрезгавият му шепот сега се беше превърнал в свирепо стържене. — Какво е моето положение е изписано на лицето ми.

Ейвъри го погледна и зяпна — трупаните седемдесет години Бизнесменска резервираност и благоприличие се стопиха за миг.

Тя си спомни, че той някога беше красив.

Лицето му приличаше на развален и смачкан хамбургер с жълти, морави и зелени подутини, сливащи се една с друга; едната му вежда изглеждаше като рендосана, а вертикалната рана върху нея беше зашита с черен конец с наподобяващ насекомо бод; окото под нея беше затворено и изуто като уста, в която са напъхали топка за тенис. Подобен шев беше плъзнал и по челото към избръснатия череп; единият ъгъл на устата му беше увиснал и подут и от него тръгваха два шева, единият нагоре, другият надолу, рисувайки върху лицето му едновременно усмивка и гримаса.

Лявата му ръка все още стискаше рамото й; дясната я беше протегнал към Ейвъри, демонстрирайки й превръзката на мястото на липсващото му кутре.

— Само ако знаете какво ми се наложи да понеса, за да защитя това дете — каза той.

— Да я защитите от какво? — попита тя вече пресипнало като него. — Тан’елкот, трябва да ми кажете какво става!

— Знаете ли къде сме? Това е зверилникът на Екзозеума, Бизнесмен. Ветеринарната лечебница. По-точно — операционната зала. Ако не можете или не пожелаете да ми помогнете да отърва Фейт, тази твар, която ни държи в плен, ще я изнасили, ще я убие и ще разчлени тялото й. — Лицето на Тан’елкот болезнено се изкриви. — А частите от него вероятно ще ги изяде.

— Наистина ли очаквате от мен да… Това е невъзможно! Не може да сте сериозен!

— Така ли? — Тан’елкот отново й поднесе осакатената си длан.

Ейвъри се вторачи в нея и неспособна да каже нищо, прикри устата си с длан.

— Каква… каква твар? Кой стои зад всичко това? Има ли нещо общо с Колбърг?

— По-добре да не знаете — и без това вече видяхте твърде много. Понякога невежеството е благодат, Бизнесмен — тогава точно то може да ви спаси живота.

— Значи няма да ми кажете?

— Ако го направя, няма да ми повярвате.

Бавно и твърдо, сега вече усещайки възрастта си, Ейвъри се изпъна, отпускайки ръце. Тя погледна в единственото отворено око на бившия император и устните й се изпънаха в привичната тънка линия.

— И защо? — попита тя твърдо. — Защо трябва да ви помагам?

— Не моля да помогнете на мен. Моля да помогнете на Фейт.

— Защо трябва да ви вярвам? Признавам си, вашите… наранявания… ме шокираха, но откъде да знам как сте ги получили? Може да е от катастрофа. Или от улични грабители.

Лицето й пламна; опустошената й от ужаса душа се изпълни с гняв. Тя яростно стисна юмруци до бедрата си.

— Вие сте лъжец. Убиец! Вие разпънахте моя син на кръст! Мислите ли, че мога да забравя това? Че мога да ви простя? Мислите ли, че не знам кой ми се обади онази нощ? Мислите ли, че не знам кой се преструваше на…

Не можеше да намери точните думи; скръбта, раздираща сърцето й, не й позволяваше да изрази себе си. Карл… о, Карл, помисли си тя и от очите й рухнаха горещи сълзи.

— Вие сте отрепка — прошепна тя. — Вие сте подла, коварна пародия на човек…

— Бизнесмен — прекъсна я Тан’елкот тихо и гласът му беше топъл като прегръдка. — Не е имало преструвка. Аз наистина в известен смисъл съм вашият син, макар че, боя се, това е нещо, което няма да можете да проумеете.

— Аз видях… — процеди тя през стиснатите си зъби — видях как вие… как се правите на него… по време на процеса срещу Колбърг. Но вие не сте Карл.

— Не съм само Карл, съгласен съм. Но той целият е вътре в мен. Той е уплашен и тъжен и вие много му липсвате.

Тя наведе глава, опитвайки се да сдържи сълзите си, и притисна длани към лицето си като към открита рана.

— Как смееш… — прошепна тя едва чуто. — Как смееш да произнасяш името му?

— Майко… — изрече тихо гласът на сина й. — Майко, затвори очи и ще бъда тук. Може би за съвсем мъничко — но ще бъда тук. Имам нужда от теб, майко…

Краката и се подкосиха и тя залитна към гърдите на гиганта.

— Ох, Карл… Как можеш да правиш това? Как можеш да ми причиняваш това?

Нечовешки могъщите ръце я прегърнаха и Ейвъри изпита някаква утеха в това да се остави на животинската им сила. За един кратък момент тя отново се превърна в поривисто, непокорно малко момиче, най-накрая заслужила преградка от баща, много по-мил от нейния собствен. Осакатената ръка погали късите й стоманеносиви коси.

— Майко, моля те — трябва да й помогнеш. Не можеш да си представиш какво искат да направят с нея. Ние — ти и всички ние — сме единствената й надежда. Тя е моя дъщеря, майко. Ти ми обеща — когато тръгвах за Консерваторията, помниш ли? Обеща, че винаги ще ме чакаш. Моля те… знаеш, че нямаше да те моля, ако не се нуждаехме от теб…

Ейвъри конвулсивно си пое дъх, събра остатъка от силите си и се изтръгна от прегръдката. За един дълъг момент наблюдаваше стиснатите си юмруци, преди да събере сила и да вдигне поглед към прикованата към стоманената хирургическа маса Фейт.

— Закълни се… закълни се, че… — изрече тя дрезгаво и млъкна, за да се овладее.

Жилите около челюстта й трепереха.

— Закълни се, че никога повече няма да ми причиняваш това — процеди тя, гледайки размитото си отражение в стъклото. — Закълни се и ще направя всичко, което поискаш.