Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (85)

10.

Докосването на устните на Хари върна богинята в нейната лична мелодия в Песента на Чамбарая.

От мига, в който напусна Анхана, Палас Рил се потопи в божествените съзвучия на Чамбарая, откривайки в тях многочислени математически повторения на зададената от нея тема: безкрайни Бахови канони върху живота на нейния противовирус. Вниманието й бе отвлечено единствено от страданието на Фейт — момент на майчина слабост, — когато тя отново се превърна изцяло в Шана Майкълсън, заряза задачата си и се устреми към най-близката точка на прехвърляне. Но Хари се закле, използвайки Фейт, че ще се справи с всички дела на Земята, и напомни на богинята, че трябва да завърши делото си. Тя му се довери.

Нямаше друг избор.

Затова се предаде на Песента, наблюдавайки милиардите поколения на своето творение, които се вихреха из съзнанието й като галактика, в която всяка отделна звезда представляваше живот. Тя бе открила пробата от ХРВП в тялото на Крис Хансен и я беше култивирала в собствения си кръвен поток; там сътвори и културата на противовируса. След изнизването на милиард поколения песента на изцелението звучеше все така ясно и чисто, без нито една дисонантна мутация.

Но сега Хари се докосна до нея и Шана почувства болката и яростта му — тя прониза като остра игла разрасналата се язва, в която се бе превърнал изворът й. През всичките левги тя го докосна със силата си; изцели кожата му и успокои сърцето му, докато нейното се сви от истински ужас. Това усещане бе толкова чуждо на природата й, че известно време не успяваше да го определи, нито да открие източника му.

Далечните контрапункти на дъщеря й продължаваха да звънтят в мелодията й, щастливи да са част от нея дори в онова чуждо място, където я беше затворила баба й. Фейт не се страхуваше; баща й беше обещал, че ще се появи, беше обещал, че ще оправи всичко — но въпреки това се беше озовал тук, сам, ранен и измъчен, оставяйки Фейт в ръцете на враговете си.

И тя откри, че може би точно това отравя спокойствието й с ужас.

Грациозната нота в Песента на Чамбарая, която представляваше физическата форма на Палас Рил, прозвуча от любимото й място за размишления — огряна от слънцето горска поляна сред дъбови и орехови дървета, над обрасло с върби поточе, което се намираше на три дни път югоизточно от Анхана — и потърси в Песента следи от една позната фраза, отекваща тема за скалисти бързеи на седем левги нагоре по течението. Улови тази тема и я запя заедно с реката; съчетавайки тези ноти с приспивния ритъм на слънчевата поляна, тя ги понесе заедно през времето и пространството.

Една крачка я пренесе от полянката до бързеите.

Седем левги по-нататък тя дочу тихото ромолене на тресавище, където се смее камъш и под земята боботят корените на достолепни дървета; тя отново вля отделните мелодии в Песента си, за да може да прекрачи от бързеите в тресавището.

И така тя закрачи по реката.

Когато се приближи, тя почувства в него болка, по-силна от онази, която може да изпитва плътта: страх и студена ярост. Ужас. Отчаяние.

И въпреки това около него нямаше никаква заплаха, никаква опасност. Тя можеше да усети вкуса на намиращия се на хребета лагер толкова ясно, сякаш отпадните му води се стичаха право в устата й; смътно чувстваше какофонията от хиляди животи на самия край на речния си басейн. Нищо от онова, което можеше да усети, не му желаеше зло — само прости човешки души, които сляпо копнееха за храна, секс и удобство.

От какво се страхуваше той?

Тринайсет крачки я отведоха до озарения от утринните лъчи склон под прохода, който хората наричаха Седлото на Хрил: изпъкнала земя, свързваща двата назъбени върха, дотолкова покрити със сажди, че бяха придобили цвят на стомана. Тя откри в Песента бълбукащия звън на стичащия се в каменната чаша малък водопад, който се сливаше с бързото туптене на сърцето на Хари. Палас Рил направи последна крачка и се озова до него в каменистата теснина, където бълбукаше водопадът.

Хари лежеше по гръб край вира, наполовина заклещен между камъните. По лицето му имаше пръски от вода, ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата му беше запушена с парцал. Той изстена нещо през парцала, а очите му я гледаха с безумен ужас.

Палас Рил коленичи до него и хладните пръски на водопада нежно опръскаха шията й. Дори миризмата на човешки отпадъци не беше чак толкова неприятна, защото тревата и водораслите по течението на потока се хранеха с тях и избуяваха както никога досега. Богинята докосна бузата му с длан.

— Всичко е наред, Хари — каза тя. — Аз съм тук. — Можеше да използва пойната песен на птиците или бълбукането на водата, цвърченето на мармотите или скърцането на камъните, размърдвани от корените на тревата и шубраците, но вместо това заговори с устните на Палас Рил по същата причина, поради която реши да извади парцала от устата на Хари със собствените си ръце, вместо да използва силата си. Понякога дори богинята трябва да използва човешко докосване.

Сега вече разбираше страданието му: някой го бе захвърлил тук да умре и Хари се страхуваше, че тя няма да успее да пристигне навреме, за да го спаси. Богинята вкара в песента си печалните обертонове на меланхолията. За всичките години, които бяха прекарали заедно, тя така и не бе успяла да го убеди, че човешкият живот е само струйка в потока на живота; когато тази струйка, прекрасна, но краткотрайна, се слее с реката, нищо не е изгубено. Нищо не може да бъде загубено.

Реката е вечна.

По лицето му потекоха сълзи, които се смесиха с мазния слой пръски от потока. Тя развърза парцала, който затъкваше устата му, но Хари тръсна глава настрани, изплювайки мръсната дрипа в потока, и конвулсивно си пое дъх.

— Шана… бягай — изхриптя той; гласът му хрущеше като счупено стъкло. — Това е капан. Бягай!

Тя се усмихна. Защо не можеше да разбере?

— Тук няма никаква заплаха, Хари…

Хари изпищя: безмълвен писък на безкрайна паника.

Писъкът му я сепна и тя млъкна като опарена. Неясната тревога, която я безпокоеше през последните минути, внезапно се размърда под нозете й с тектоничен, инфразвуков тътен. Планетата, от която тя беше част, вече не беше монолитна. Тя установи с нарастващо изумление, че всъщност се страхува.

Хари започна да рита с крака. Викът му прозвуча дрезгаво и кърваво, сякаш повръщаше бодлива тел:

— Шана, проклети да са очите ти, поне веднъж в шибания си живот ме послушай и БЯГАЙ!

Тя се изправи и се накани да се обърне, но не успя: нещо леко я тупна по рамото, малко над ключицата, рязко, но не силно — като удар от дете или токов удар от ключ за осветление, нищо особено; по тялото й бързо премина студена вълна — сякаш ледена тел се спусна от това рамо надолу покрай ребрата от другата й страна. Тя се опита да завърши обръщането си, за да види какво я е ударило, но изведнъж започна да пада, извръщайки се настрани; не чувстваше краката си, не чувстваше лявата си ръка. Протегна дясната, за да смекчи сблъсъка със земята, и силно се удари в камъните, падайки по гръб…

Над нея се беше надвесила жена, облечена в нейните дрехи, но това всъщност не беше жена, не изцяло — просто торс с една лява ръка; на мястото на главата и дясната ръка имаше просто зейнала рана с големината на цял един свят и когато краката се подгънаха и безглавият еднорък труп полетя към земята, алената кръв от прерязаната аорта бликаше като каберне от въртяща се отворена бутилка, проблясвайки в лъчите на изгряващото слънце като спираща дъха с красотата си дъга.

Тя си помисли: Това съм аз. Това е моята кръв.

Опита се да заговори, да каже Хари… Хари, ранена съм, трябва да ми помогнеш, но по-голямата част от дробовете й беше останала в свличащия се торс. Можеше единствено да движи устите си и да издава отчаяни мляскащи звуци с езика си.

Хари — опита се да каже тя, — Хари, моля те…

Тогава над нея се надвеси някаква мъжка сянка, огромна, мощна мъжка фигура на фона на перестите бели облачета в сияйното небе. Фигурата вдигна дълъг меч с широко острие, завъртя го с върха надолу, захващайки го по-удобно, и го отпусна със замах, сякаш забиваше кол в корава пръст.

Острието се насочи право към очите й и тя не видя нищо повече.