Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (173)

13.

Палас влезе в ментално зрение и запазвайки спокойствие в глиненото си тяло, тя проектира в съзнанието си образа, който й бе изпратила сянката на Ханто: сферична конструкция, проблясваща във виолетова светлина. Това бе елегантен, прост вариант на Щит, настроен в почти лилавия спектър на честотите, за разлика от обичайното му златисто сияние. Когато насочи към него силата на реката, той изчезна от менталното й зрение: беше достигнал честота, която тя вече не можеше да долови.

Центърът му се намираше на един инч над челото на глинената Палас Рил, на един инч над точката между очите й. Тя вля мелодията му в Песента и той се разпростря като движеща се бавно шокова вълна, повличайки всичко, до което се докоснеше: доковете, складовете, пещерите под тях, Стария град, Лабиринта, Града на пришълците и дори Южния бряг от другата страна на реката: милион, два милиона, десет милиона пъти по-силен от полето, което Ма’елкот бе издигнал около двореца „Колхари“.

Глинената Палас се размърда и забълбука, от очите й се издигна пушек. Недовършените нерви в глиненото тяло далеч не бяха ефективни, а пренатоварването на всяка верига водеше до загуба на енергия и отделяне на топлина.

Богинята се измъкна от тялото на Рейт и нервите му се сгърчиха от шока и болката. Междувременно тя презаписа отпечатъка си в меча, наслагвайки върху него и спомените, които бе споделяла с Рейт; ако някога отново се върнеше към съзнателно съществуване, щеше да си спомня всичко, което двамата бяха научили.

Не можеше да го върне изцяло към предишната му същност; не можеше да изцели изгарянията по тялото му, нито спомените, които бе прегорила в съзнанието му, но направи всичко друго, което й беше по силите. И остави в него отговора, от който щеше да се нуждае, ако решеше да се изправи срещу Слепия бог в тази война: мястото, където се криеше оръжието й. Това бе единственият начин, по който можеше да му се отблагодари заради това, че я бе спасил.

Тя вплете още една команда в съзнанието му, вгради я в съществото му като инстинкт…

Пази меча.

… след което вля в глината всичко, което бе останало от нея.

Последният изблик на енергията, която осигуряваше самозахранването на елегантния невидим Щит, взриви глиненото тяло на Палас Рил; експлозията остави на мястото му димящ кратер и подхвърли Рейт във въздуха, запращайки го на другия бряг на реката.

Мечът падна от ръката му, цопна в мазните води на Великия Чамбайген и изчезна в масления мрак; Рейт се блъсна в един от огромните варовикови блокове, които изграждаха основата на стената на Стария град, след което също падна в реката. Носеше се по повърхността й по лице, неподвижен като увехналите листа на дърветата, които гниеха около него.

А черното масло, което се стичаше от тези дървета, гореше като нафта.