Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (150)

10.

В късната тъмна есен, под стоманеносивите облаци, които придаваха на слънчевите лъчи пепеляв цвят, по бреговете на Великия Чамбайген израсна нова зеленина. Сред високата до глезените джунгла от сияйна зеленина минзухари надигнаха глави и разцъфнаха като топли снежинки, обръщайки лицата си към невидимото слънце. Дърветата проскърцваха и трепереха, докато новите им листа се отваряха като юмруци, които се бяха свили в очакване на зимата.

В хълмовете под Седлото на Хрил отекваше ревът на биещи се диви овце, птиците с песни обявяваха териториите си; покрай реката препускаха и се перчеха коне, мяукаха котки, кучета се гонеха под невероятно топлия вятър. Дори по-бавните, тъповати твари, като хората, чувстваха как кръвта им кипва; главите им се замайваха в опиянение, което подсказваше: Дойде пролетта.

И наистина беше така: цялата пролет в един ден.

По улиците на Анхана избуяха млади царевици, прораснали от конските фъшкии; каменната настилка се напукваше от корените на плъзналата зеленина. От семената, които би трябвало да са потънали в реката, израснаха дъбове и ясени, кленове и тополи. Клоните им се извиваха край външните стени на Стария град и обвиваха колоните, които поддържаха мостовете на Анхана. Прозорците се скриха зад млада зеленина, дървените решетки се изгубиха под внезапно разпрострелите се лозници. За миг Анхана се превърна в град, който сякаш е бил изоставен преди десетилетия и се е превърнал в джунгла: скелет, който придава форма на погълналата го зеленина.

И това беше истинска пролет; защото пролетта е точно земното ехо, оставащо след гласа на богинята, когато тя провъзгласява:

— АЗ СЪМ ЖИВА!