Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (107)

4.

В началото той, разбира се, отказваше. Мълча няколко часа, докато Гибелта на Каин се развличаше, редувайки въпросите с леки мъчения. В този ден палачът бе съсредоточил вниманието си върху нервния възел между палеца и показалеца; дори при не особено силен натиск върху това място и на най-силните хора им се насълзяват очите, без да се получават трайни поражения, а хватката на Гибелта на Каин беше силна като бащините му клещи. Хари продължаваше да лежи завързан в койката — мъчителят му помнеше как тези ръце бяха демонстрирали на артанския вицекрал, че не са изгубили убийственото си майсторство. Затова Гибелта на Каин седеше до него, държеше сакатия за ръката като послушен син до бащиното си ложе. От време на време променяше позата си, за да натисне радиалния нерв над лакътя.

Едно от най-очарователните свойства на тези мъчения беше, че при правилното спазване на интервалите за почивка точно тези точки на натиск засилваха чувствителността си. След час или два обектът започва да чувства как цялата му ръка гори отвътре, сякаш кръвта му се е превърнала в киселина.

Накрая Хари се подчини, както бе очаквал Гибелта на Каин. Самите въпроси — Как се запознахте? Къде се целунахте за пръв път? Какво беше облякла тя в сватбения ви ден? Как ухаеше косата й? — щяха да заставят Хари непрекъснато да се завръща към мъчителните си спомени. Очевидно разговорът за тези неща го тормозеше повече, отколкото мълчанието — и въпреки това, щом веднъж започна, после като че ли изгуби желание да спре. Все пак спираше от време на време, принуждавайки Гибелта на Каин да го окуражава с поредното притискане на нерва, сякаш копнееше за тази болка, сякаш я посрещаше с благодарност, сякаш се нуждаеше едновременно от болката на споделянето и болката от мълчанието; сякаш за него всяко спасение от страданието се равняваше на предателство, на престъпление, на грях.

Гибелта на Каин прие разбитото сърце на Хари като причастие. Никога не се беше чувствал толкова щастлив.

Той държеше Огледалото на Каин до леглото на Хари; винаги, когато пожелаеше, можеше да се потопи в главата му — да се вмъкне в терзанията на Хари. Правеше го на определени интервали; Гибелта на Каин усещаше ясно опасността от плуването на такава дълбочина. Дълбините го зовяха, нашепваха му изкусително да се потопи завинаги в спомените.

Хари продължи да говори цели два дни, а Гибелта на Каин го слушаше — като понякога се намесваше с въпроси и все по-рядко с физическа принуда. Научи за много далечни и странни места, от дълбините на Бодекенската пустош до блестящите месингови улици на липкийската столица Седемте извора, от подобното на джунгла кралство Ялитрайя до ледените полета на Бялата пустиня. По-късно двамата се разговориха за още по-екзотични и неописуемо далечни места: като Чикаго и Сан Франциско — и за чужди имена, като Шермая Доул и Марк Вило, Шана Лейтън и Артуро Колбърг.

Отношенията ни са толкова прости и открити, размишляваше от време на време Гибелта на Каин. Двамата с Хари споделяха една елементарна нужда: да изпитват болката на Хари.

Тази простота породи едно разбирателство, почти наподобяващо връзка: сътрудничеха си, за да си осигурят онова, от което всеки се нуждаеше. Цялата отровна омраза, която в продължение на седем години бе текла във вените му, сега бавно и сигурно изтичаше; победата му бе създала цирей в душата му. Каин вече не беше олицетворение на злото, Божи враг, причинител на всички нещастия в този свят. Той се бе превърнал просто в безмилостен, неморален мъж, който беше победен — смазан от света, както всички останали.

Просто човек.

И Хари като че ли също бе получил облекчение; усещайки настроенията на затворника си, Гибелта на Каин не можеше да не забележи, че остротата на болката му постепенно започна да се изтъпява. Късно, през последната нощ от пътуването им, баржата акостира край брега и котвените вериги бяха привързани към дърветата, които растяха в ленивите води на Чамбайген, само на няколко часа нагоре по течението от Анхана. Навсякъде бе тихо — екипажът спеше, дори вахтените дремеха на горната палуба — и Хари изглеждаше почти в хармония със себе си.

Гибелта на Каин клекна до него.

— Вече ми изглеждаш спокоен.

Единственият отговор на Хари бе да потърка тила си във възглавницата и да размърда китките си в ремъците, които ги привързваха към койката.

— Започна да се успокояваш от деня, в който поехме по реката — рече Гибелта на Каин. — Нима си обичал толкова малко жена си, че вече не тъгуваш за загубата й?

— Ами, как да ти кажа… — промърмори Хари. — Причината е в реката. Това е нейната река.

— Вече не е — отвърна Гибелта на Каин.

— Сигурен ли си? Носим се надолу по потока и какво всъщност се е променило? Листата продължават да падат, птиците продължават да летят. Рибата да скача. Реката си тече. — Хари затвори очи и сънливо въздъхна. — Шана обичаше да ми казва, че животът е река; човекът е като малък водовъртеж, който известно време се опитва да й се противопостави, но после се развива и реката го отнася. Нищо не се губи. Малко по-надолу по течението се завихря нов водовъртеж и нищо не се печели. Животът си е просто живот, точно като реката си е просто река. Друг път ми казваше, че реката е песен, а човекът или птицата, дървото или каквото друго съществува — единицата — всъщност представлява поредица от ноти, малка подтема, онова, което наричаме мотив. Той може да звучи силно или слабо, може да бъде част от песента за дълго време или за кратко, но в края на краищата песента си остава едно цяло.

— И последно какво е? — попита тихо Гибелта на Каин. — Песен или река?

Хари сви рамене.

— Откъде да знам, по дяволите? Дори не съм сигурен дали е имала предвид което и да е от двете. Тя беше богиня, не философ. Но познаваше живота и смъртта. Не се страхуваше да умре; знаеше, че умирането е част от кръговрата — че нейният малък водовъртеж ще се влее отново в течението на реката.

Гибелта на Каин кимна разбиращо.

— Значи ти можеш да понесеш загубата си, защото чувстваш, че всъщност не си я изгубил.

— Това е нейната река, хлапе.

— Както отбелязах по-рано — отвърна Гибелта на Каин, — вече не е.

Хари отвори съвсем леко очите си и погледна към него, без да извръща глава.

— Сигурно си забелязал сребърните руни върху Меча на свети Бърн — продължи Гибелта на Каин. — Според теб за какво служат те?

Хари не отговори, не помръдна, само гледаше: хищникът бе усетил, че е преследван от нещо по-голямо и по-жестоко.

— Признавам, че не знам за какво точно служат те — рече Гибелта на Каин. — Не ми се стори достатъчно важно, за да попитам. Но помисли върху следното: ако Вицекралят искаше просто да унищожи тялото й, едно голо острие нямаше ли да е достатъчно?

Очите на Хари проблеснаха.

— Значи: докато очакваш смъртта от ръцете на враговете ти, не се утешавай с напразни мечти, че ще се срещнеш с Палас Рил в някакъв мъглив задгробен живот, където тя може и да е щастлива или поне доволна. Най-доброто, което може да е изпитала, е пълната загуба на съзнанието й. Но по-вероятно е в този момент да пищи в някакъв неописуем ад и да продължи да го прави. Завинаги.

Настъпи продължително мълчание; чуваше се само плискането на реката в борда на кораба и единственото движение бе поклащането на палубата.

— Ти — произнесе най-накрая Хари с дрезгав глас — си надарен със способността да мразиш.

Гибелта на Каин тържествено наведе глава.

— Ако е така, съм получил този дар от теб.

За миг му се прииска да протегне ръка и да докосне Хари по рамото — не за да му причини болка. В много отношения сакатият мъж му беше по-близък от посредствените му съученици и безгръбначните Непосветени, с които бе препълнено посолството в Трънова клисура. Онова, което го сближаваше с Хари, беше недостъпно и съвсем непонятно за тези сиви души.

Гибелта на Каин се извърна настрани и се изправи.

— Знаеш ли — произнесе разсеяно той, взирайки се в обсипаното със сияйни звезди небе, — при други обстоятелства нямаше да се изненадам, ако бяхме станали приятели.

— Хлапе, ние сме приятели — отвърна Хари с горчив смях. — Нима не си забелязал?

Гибелта на Каин го погледна над неподвижния блед пламък на лампата и за миг се замисли за всичко, което двамата бяха споделили през изминалите пет дни.

— Не, не съм — отвърна бавно той, мръщейки се и кимвайки едновременно. — Но предполагам, че си прав.

— Абсолютно съм прав, мамка му. Което няма да ми попречи да те убия при първа възможност.

— Ммм, разбира се, че няма — отвърна Гибелта на Каин, — както няма да попречи и на мен да те предам на имперските власти, за да те екзекутират.

— Да. Утре сутрин, нали?

Гибелта на Каин кимна, усещайки тънкото жило на меланхолията.

— Да. Утре.

— Като че ли не го очакваш с нетърпение.

— Вярно е — отвърна той. — Но съм готов. Ти си част от предишния ми живот, Хари. Готов съм да продължа напред.

— Да, щом казваш. А сега готов ли си да легнеш в проклетото си легло?

Пореден поглед към звездите — и към намалялото масло в лампата — му напомни колко е късно.

— Предполагам, че съм.

— Тогава млъквай и отивай да спиш.

Гибелта на Каин се усмихна почти нежно.

— Лека нощ, Хари.

— Майната ти.