Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (135)

3.

Т’Пас се връща заедно с Орбек; подлизурковците му се влачат отзад, разритват затворниците от пътя си, изобщо се държат като абсолютни задници. Кръгът от мъже, които т’Пас е събрала около мен, за да удържат тълпата, се разстъпва встрани, за да я пропусне.

— Както ме помоли — казва тя, кимвайки към Орбек.

— Чудничко. — Посочвам с жест заобиколилите ме каинисти. — Сега кажи на кучетата си да се оттеглят.

— Каин — казва тя с преувеличена търпеливост, — почти всеки затворник в Ямата го чака екзекуция по обвинение в каинизъм. Фалшиво обвинение. Не си особено популярен тук, както може би смяташ. Моите кучета, както ги наричаш, са единственото, което стои между теб и грозната смърт.

— Нищо не може да застане между който и да е от нас и грозната смърт — напомням й аз. — Сега се разкарай оттук и вземи кутретата със себе си.

С ледено изражение тя махва на каинистите, които неохотно се отдръпват на няколко крачки. Останалите затворници започват да се тълпят наоколо, чуват се викове: „Първите, наведете се!“, и други подобни, защото хората отзад искат да видят какво става. Докато стои пред мен, скръстил на гърдите си горилоподобните си ръце, Орбек изпраща своите подлизурковци да разчистят пространството около нас.

Скоро нещата се уталожват; всички само наблюдават. Групата Змии са застанали до извора, стъпили върху каменния праг, който огражда Ямата, гледат ни и се хилят.

— Искал си да ми кажеш нещо? — ръмжи Орбек. В речта му се долавя бодекенски акцент, което обяснява поведението му. Може дори да е от Черните ножове. Как може да съм такъв късметлия?

— Не — отвръщам му аз. — Просто исках да те видя отблизо. Мутрата ти изглежда достатъчно тъпа, за да си от Меките пишки.

Той прави две широки крачки и се надвесва над мен; бойните му нокти щръкват от свитите юмруци.

— Аз съм Черен нож. Мъртвият ми баща беше Черен нож преди, когато земята още обичаше Черните ножове — ръмжи той.

Я виж ти? Честит ми рожден ден.

Поглеждам го в пламтящите очи и се ухилвам.

— Знаеш ли какво, евнух такъв: ако ме занесеш до чистата вода, няма да те нараня.

— Мен ли да нараниш, малко човече? — Той вдига бойния си нокът до единия бивник, за да мога да видя колко е остър. — Ти?

— Хей, Делиан — изричам на висок глас, за да ме чуят всички в Ямата, — може да не си чувал за това: в един от диалектите на бодекенските огрило думата за нож е същата като думата за боен нокът — който е, нали се сещаш, евфемизъм за пенис. Кланът на Черните ножове живееше в Пустошта — докато преди няколко години не реших да се позабавлявам с тях. Когато приключих, всички останали кланове започнаха да ги наричат Счупените ножове — Меките пишки. Затова повечето от тях напуснаха Бодекен и дойдоха в градовете. Просто не могат да го вдигат.

— Хари — ъъъ, Каин — казва той, като се надига неуверено, сякаш се чуди дали да не застане между мен и Орбек. — Може би не искаш да го правиш точно сега…

— Какво, заради тоя развейпишльо тука?

— Ами…

— Баща ми ми е разказвал за теб — започва Орбек с нисък смъртоносен глас.

— Що не му го начукаш? — предлагам му аз, след което решавам, че трябва да се извиня. — Ох, мамка му, извинявай — забравих. Не можеш, нали, мекицо?

Орбек протяга ръка и ме сграбчва за ризата. Повдига ме над земята и безполезните ми крака започват да се клатят свободно във въздуха. Той тиква бойния си нокът под носа ми.

— Това меко ли ти се струва?

Промушвам едната си ръка под неговата и сграбчвам нокътя, който се размахва под носа ми. Бойният нокът на огрило представлява нещо като изключително мускулест допълнителен палец, който е свързан с ръката малко под китката; също като палеца, той не може да се съпротивлява срещу сила, която е приложена отвъд границите на нормалния му обсег. Извивам го настрани и надолу и Орбек изпъшква.

— Хей, това е като магия — казвам му аз, оголвайки зъбите си. — Току-що превърнах една Мека пишка в Тъп задник. Отнеси ме до мястото, където излиза чистата вода, и аз отново ще те превърна в огрило — чийто боен нокът не е изтръгнат из корен. Загряваш ли? Ако ме слушкаш, може да ти излезе късметът все пак да му го начукаш на баща ти.

Но Орбек не е в настроение да се държи благоразумно; може би не трябваше отново да споменавам баща му. Той вие от ярост и болка и пуска ризата ми, защото се нуждае от тая ръка, за да ме удари. Когато ме пуска, единственото, което може да ме задържи изправен, е ръката ми, която държи бойния му нокът; цялата ми тежест се отпуска върху ставата, изкривява я настрани и надолу и тя се счупва с глух влажен пукот. Воят му преминава в изненадано гъргорене.

А аз не пускам и за половин секунда продължавам да вися от ръката му, поддържан от счупения му нокът — мамка му, колко е як! — но тежестта ми нарушава равновесието му и двамата се стоварваме на пода. Той се озовава върху мен, но аз все още разполагам с достатъчно място, за да извия ръката му назад като пилешко крилце. След това протягам другата си ръка над рамото му, сграбчвам го за китката и улавям собствената си китка с другата си ръка, така че рамото ми да се опре в лакътя му, извивайки ръката му нагоре и назад. Извивам го странично, за да притисна другото му рамо към пода, така че да не може да замахне със здравия си нокът. Напрягам мускулите на ръцете си, за да усуча ръката му още повече, а той пъшка от болка, защото не ми стигат само десет фунта сила, за да скъсам всяко проклето сухожилие в рамото му.

Лицето му е притиснато към задната част на лявото ми рамо; ако вместо да си мисли каква болка му причинявам, се беше замислил как може да ме нарани, досега да е разказал играта на подмишницата ми с бивните си. Отдръпвам главата си назад, за да може да види усмивката ми.

— Помисли си добре какво правиш, Орбек — доброжелателно го съветвам аз. — Засега се сдоби със счупен нокът; той ще зарасне. След около десетина секунди ще ти счупя рамото, което ще разкаже играта на ротаторния ти маншон и ще те прецака до живот. А ако счупването на рамото не свърши работа, ще те убия и ще започна отначало с някой друг. Навит ли си на преговори?

Подлизурковците му са се събрали около нас и крещят заедно с останалите затворници — двама от тях избутват Делиан назад, — но Орбек лежи върху мен и е голям колкото кон. Един от тях се приготвя да ме ритне, но аз му се ухилвам.

— На какво да се обзаложим, че ще издържа ритника ти, ще го убия, а после ще убия и теб, преди да успееш да ме ритнеш отново. Хайде, здравеняко. Опитай.

Огрилото решава, че е по-добре да изчака и да види какво ще стане. Сърцето ми се стопля, като гледам какви благинки продължава да ми носи репутацията ми.

— И така, Орбек, оттам няма да получиш помощ. Какво решаваш?

От болка на челото му е избила пот. Той ръмжи нечленоразделно няколко секунди, след което навежда глава към ухото ми и прошепва:

— Предавам се, но не ме излагай пред момчетата, а?

Извивам ръката му по доста болезнен на вид начин и той напълно убедително реве от болка.

— Помисли си — повтарям на висок глас. — Десет секунди. След това умираш.

Орбек отново се навежда към ухото ми.

— Не можа ли просто да помолиш, мамка му? — шепне той.

— Така е по-добре — отвръщам шепнешком и аз. — Ако ме убият, кожата ти е спасена.

Орбек ръмжи и се гърчи, досущ като професионален кечист.

— Да, добре — шепне той, след което за секунда закача единия от бивните си в раменната ми става. — Но спомни си. Ти победи? Не забравяй, че можех да те нараня. Можех да пукна, но ти щеше да пострадаш, а? Така че покажи уважение, мамка му.

Напомня ми за самия мен на неговата възраст.

— Съгласен.

Хващам китката му така, че да мога да освободя ръката си и да притисна трахеята му в хватка от джудото. Главата му се отмята назад, очите му се оцъклят и той пъшка:

— Добре… добре… не ме убивай… — толкова задавено и хрипкаво, сякаш наистина го душа.

Двамата изиграваме сложна пантомима на изправяне, при което изглежда, че аз продължавам да му причинявам болка, и заедно успяваме да убедим момчетата му в несигурния факт, че мога да го убия, преди да ми видят сметката. В края на краищата аз увисвам на рамото му, като съм го хванал изотзад през шията, сякаш го душа, а с другата ръка продължавам да държа счупения боен нокът, притискайки ранената му ръка, извита в ключ зад гърба му.

— Каин… — обажда се отново Делиан и ме пита с поглед дали искам да се намеси.

— Стой си на мястото — казвам му весело аз. — Ще ида да пийна вода. Двамата с магарето ми ей сега се връщаме.

Докато Орбек крачи към групичката Змии, аз се обръщам и намигвам на Делиан през рамо. Не съм сигурен дали ме е видял; разтърква челото си така, сякаш има главоболие.

Водата тече през тръба в стената и се излива в малък кръгъл басейн, от който излизат три канавки; подът на Ямата е леко наклонен, като басейнът се намира в най-високата му част. Всички ще ни видят добре.

Сякаш сме на сцена.