Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (142)

2.

За една нощ се появи нова имерсионна игра, която плъзна като гъби след дъжд по всички сайтове в мрежата. Наричаше се „Сим-Река™“ и се явяваше продължение на класическа серия компютърни стратегии, като се отличаваше с няколко оригинални особености. В основата си оставаше все така обикновена: играчът получаваше ролята на всевиждащия бог на речна долина в Отвъдие. Целта беше да се подпомогне израстването на дребните симулации на фермери и миньори, съставляващи населението на долината, до висша цивилизация. Пътят на израстването обаче бе осеян с опасности, от обикновените цикли на засушаване и наводнения, до природни бедствия като торнадо, земетресения и дори вулкани; от болести по посевите и повреди в инструментите, до нападащи дракони и нашествия на враждебни елфи и джуджета. Играчът влизаше в играта чрез симшлем за недиректно гледане, същия, който се използваше за гледането на кубове с Приключения, затова виртуалната реалност на играта беше изключително интензивна, детайлна и реалистична. Нищо от това не се отличаваше с особена оригиналност от десетките, ако не и стотици подобни игри.

Но точно оригиналните особености я направиха изключително популярна. Първо, тя беше интерактивна: всички, които се включваха в мрежата, играеха с останалите в реално време, като всички следваха заедно общата си цел. Действията на речния бог следваха общите предполагаеми ходове. Второ, колкото повече хора участваха в играта в определен момент, толкова по-могъщ ставаше богът — в замяна на намаляването на индивидуалния избор в определени действия.

И накрая, играта беше изградена въз основа на реконструирани оригинални студийни записи, копирани от Приключенията на истинска речна богиня от Отвъдие, Палас Рил. Играчът не само наблюдаваше резултатите от играта — той можеше да почувства могъществото на един бог.

Играта беше изключително обсебваща. Само за няколко дни най-упоритите от постоянните играчи вече си бяха измислили прякор: наричаха себе си божествата.

Всички я играеха. Марк Вило я играеше, докато се възстановяваше от имплантирането на устройството, което го свързваше с електронната групова личност, известна като Борда на директорите. Ейвъри Шанкс щеше да я играе въпреки замъгления си от теравила ум, ако охранителите й от Социалната полиция я допуснеха до помещенията с нормално за Земята поле в Екзозеума. Може би дори Дънкан Майкълсън щеше да я играе, ако не беше с киборгски хамут, който прекъсваше висшите функции на мозъка му; сега той съществуваше просто като органичен превключвател за мрежовите кабели, свързани към сензорната кора на главния му мозък.

Съществото, наричано някога Артуро Колбърг, я играеше, въпреки че нямаше нужда от това; беше му забавно да се преструва, че е просто периферна част на огромно общо съзнание, а не възловата му точка. То, единствено сред всички играчи от Земята, разбираше каква е същинската функция на играта: да събере и съсредоточи вниманието на милиони хора едновременно. Да ги накара да мислят за едно и също нещо, с едни и същи термини, в едно и също време — да привлече и синхронизира намеренията им под един шаблон — и да прехвърли цялата тази ментална енергия в мрежата в изключително удобна за употреба форма. То, единствено сред играчите на Земята, можеше да почувства развитието на играта, без да използва технически приспособления.

Достатъчно му беше да затвори очи.

Но не той беше потребителят на тази енергия. Енергията на съсредоточеното внимание по същността си е магическа; по-добре да бъде оставена на експертите. Тя бе насочена с хирургическа точност към изпълнението на една-единствена цел: да подхранва и засилва една мъничка бяла звезда на челото на мисловния образ на Фейт Майкълсън, която виждаше Тан’елкот.

Поначало беше трудно да се предава енергия през границата между зоните с нормално за Земята и Отвъдие поле; Тан’елкот трябваше да се намира в секторите с нормално за Отвъдие поле в Екзозеума, за да могат магическите му сили да функционират, но за да получава енергията, той трябваше да бъде свързан и с мрежата.

Затова, докато седеше коленичил в медитативна поза до леглото, към което лежеше привързана Фейт Майкълсън, Тан’елкот потриваше от време на време обръснатото до голо петно на черепа си, което се намираше точно зад лявото му ухо, напипвайки спретнатия полумесец от шевове. Под тях имаше мислопредавател: технология на Студията, чието предназначение бе да прехвърля данни и енергия между различните полета на Земята и Отвъдие.

Дни наред той седеше неподвижно, крайно съсредоточен; не можеше да позволи на обикновеното изтощение да го ограничава. Детето, лишено от способностите си, трябваше да се поддържа с медикаменти: цикълът от стимуланти и хипноза я поддържаше в състояние на полусън. Периодичните инжекции й позволяваха да навлиза в състояние на „осъзнат сън“ за половин час, а понякога и повече — от гледна точка на Ма’елкот състоянието в REM сън малко се различаваше от бодърстването, — но да й позволят да потъне в по-дълбок сън, щеше да означава да рискуват всичко, което бяха постигнали досега.

Тя не успяваше да си почине напълно, но това се отнасяше и за него.

Всичко щеше да си струва усилията, ако той успееше да се докосне до силата на реката. От време на време иронията от това, че се изтощаваше до такава степен само за да призове сянката на Палас Рил, караше Тан’елкот да се усмихва; но в края на краищата не бяха ли и двамата богове? Той не беше говорил за това с никого; дори не се осмеляваше да мисли за това. Но в сърцето си знаеше, че щом се обедини с речния бог, всичко щеше да е различно. Нямаше да има повече побои и унижения от ръцете на Колбърг.

Колбърг — помисли си той с леко презрение — смяташе, че Палас Рил ще ни донесе проблеми.

Това злобно човече нямаше никаква представа какъв беше същинският проблем. Щом връзката с речния бог се осъществеше, Тан’елкот непременно щеше да му го обясни.