Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (239)

1.

Не помня да съм бил мъртъв.

Но си спомням някои от сънищата, които се носят насам-натам из моето бавно пробуждащо се съзнание, и те като че ли са свързани с удавяне, с нечовешки силни ръце, които ме душат или нахлузват на главата ми найлонова торба. Опитвам се да крещя, но дъхът не ми стига…

Това сигурно трябва да се приема като добър знак за живота след смъртта. Сигурно е било много хубаво, щом го напускам с такава неохота.

Сигурно никога няма да разбера.

Иска ми се да водя разказа в хронологична последователност, ако е възможно. Няма да ми е лесно; някои от връзките са по-неуловими от обикновени причини и следствия. А не съм съвсем сигурен в какъв ред се случи всичко, както не съм сигурен дали това е чак толкова важно. Някой е написал някога, че посоката на времето не е от значение за физиката. Сигурен съм, че този позабравен физик ще бъде доволен да узнае, че моята история има смисъл само ако е разказана отзад напред.

Когато имате треска, това звучи много по-смислено.

Понякога се улавям да мисля, че животът е треска; че преди два или три милиарда години Вселената се е разболяла и животът с цялата му фантастична невероятност е просто някакъв трескав сън. Че суровата неподатливост на неодушевеното представлява имунната система на реалността, която се опитва да я излекува от живота. Че когато животът бъде унищожен, Вселената ще се събуди, ще се прозине и ще се протегне, и ще поклати метафоричната си глава, изумена от странното си въображение, което е създало толкова невероятен сън.

Но когато се ободря, забравям за това.

Невинаги е лесно да се направи разлика между екзистенциализма и лошото настроение.

Някой може да си помисли, че би трябвало вече да съм имунизиран срещу меланхолията, но не е така; като че ли съм имунизиран единствено срещу стареенето и смъртта. И така е по-добре — вечното веселие би ме лишило от бремето на човешкия опит. Защото въпреки всичко аз си оставам човек.

Повече или по-малко.

Но да разяснявам морала на една още неразказана история, означава да го лиша от смисъл. А целта е смисълът. Понякога си мисля, че най-голямата опасност от безсмъртието е неограничената възможност да се отплесваш нанякъде.

И така:

Мога да изпиша няколко страници за процеса на събуждането ми за пръв път в новия ми живот. Бих могъл да редувам избледняващите подробности от сънищата с невероятната мека топлина на вълнените одеяла и фино изтъканите ленени чаршафи, да смеся ободряващото парване на слънчевата светлина през затворените клепачи с леката животинска мускусна миризма на гъшия пух, с който е напълнен дюшекът, върху който лежа. Желанието да си спомням тези дреболии, е толкова силно, защото всяко индивидуално усещане за живот е изключително ценно за мен; макар всеки поет дъх е сладък като предишния, в него винаги се появява някаква горчивина, защото не мога да забравя, че дъхът е нещо уникално, също като самия мен, и всеки следващ, колкото и да е прекрасен, никога няма да е като предишния.

На мен обаче ми провървя: антидотът за тази горчивина ме чакаше край леглото ми и се хилеше с вълчата си усмивка.

Щом отворих очи, той каза:

— Здрасти.

Усмихнах му се и така открих, че имам устни; стиснах ръката му и така открих, че имам ръце. Миг по-късно открих и гласа си:

— Значи не съм мъртъв?

— Вече не си.

— О, това е добре — отвърнах и немощно се засмях.

— Какво му е смешното?

— Ами… щом те видях тук, бях почти сигурен, че това не може да е раят.

Вълчата му усмивка стана още по-широка: неговият заместител на смеха.

— На мен ми се струва достатъчно близко.

Замислих се върху това, докато гледах танца на прашинките в слънчевите лъчи. Прозорецът беше огромен, почти с размерите на гигантското легло с балдахин на осем стълба. Върху всеки стълб бяха монтирани фенери от лъскав месинг, а самите колони бяха изрязани от някакъв светъл камък, наподобяващ прозрачен розов мрамор, и името на този камък бавно изплува в съзнанието ми: тиерил.

Тогава разбрах, че се намираме в Отвъдие.

— Каин?

— Да?

— Сбъркал съм — казах аз. — И за мен това е достатъчно близко до рая. — По-близко, отколкото заслужавам, довърших наум.

Той се изправи и отиде до прозореца със съвсем леко нестабилна походка. Прозорецът гледаше на запад и следобедното слънце го заля с алено и златно.

— Радвам се, че така се чувстваш, Крис — рече той, — защото по-близо няма да стигнеш.

— Не разбирам.

Погледът му се зарея към залеза.

— Нека ти разкажа една история.