Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (126)

8.

Когато започнаха виковете, Делиан отвори очи и успя да повдигне болящия си гръб от камъка достатъчно, за да види как пазачите отново спускат кошници с храна. Имаше някакви спомени, че от последното хранене бе минало доста време, и стомахът му потвърди хипотезата му с недоволно ръмжене.

Най-здравите и най-силните от затворниците вече бяха ошушкали кошниците. Делиан остана на пода; изобщо не беше сигурен, че ще успее да се придвижи чак дотам. Скалите на донжона задържаха Потока и влошеното здраве му пречеше да влезе в ментално зрение. Вече не можеше да потиска инфекцията в бедрото си и постоянната болка го изтощаваше повече от измъчващия го глад.

Единствените затворници, които не се бореха за храна, бяха онези, които не можеха да се изправят от слабост, и естествено, Змиите, които охраняваха извора с вода. Тази предприемчива групичка бе открила, че достатъчно затворници са готови да се разделят с дажбата си в замяна на по-чест достъп до чиста вода; Змиите бяха започнали да устройват съревнования между тези доброволци. Онези, които предлагаха най-големите и най-апетитни парчета от кошниците с храна, получаваха най-големи порции вода. За особено големите парчета наденица Змиите дори позволяваха на молителя да се измие — един почти немислим лукс. Те никога не страдаха от липса на нетърпеливи помощници.

Затова сега единственият начин някой да получи повече храна, беше да се бие за нея.

Освен това Делиан се страхуваше, че ако успее да се пребори за някоя друга хапка, преди всичко да бъде разграбено, при завръщането си можеше да открие, че някой е заел мястото му до канавката. Той реши, че смъртта от жажда ще е по-бърза и по-мъчителна, отколкото от глад, затова легна отново на влажния студен камък и затвори очи.

След неизвестно колко време нечий тих глас произнесе името му.

Той отвори очи. До него стоеше т’Пас, стиснала парче хляб в едната си ръка и бучка твърдо сирене в другата.

— Ето — каза тя, предлагайки му и двете. — Мога ли да си купя възможност да поговоря с теб?

Делиан въздъхна и с усилие се надигна. Изви глава, за да я погледне; тя беше забележимо по-слаба, сякаш донжонът бе отрязал от плътта й, но очите й сияеха още по-ярко. Тъй като имаше немалък успех в просвещаването на другите затворници, тя бе сърбала около себе си внушителна компания — каинистите вече настигаха по брой Змиите и Делиан очакваше скоро да стане свидетел на борба за надмощие между двете групи, — но все още не се беше отказала от опитите си да го спечели на своя страна.

— Какво толкова намираш в мен, т’Пас? — попита бавно той. — Защо съм толкова важен за теб?

Жената приклекна до него и остави хляба и сиренето в скута му.

— Не знам — отвърна тя. — Ти си толкова дълбоко нещастен… Мисля, че нещо в този свят ужасно се е объркало, щом някой като теб страда толкова.

— И се опитваш да ме нахраниш, за да ме ободриш? — попита той, усмихвайки се накриво при спомена за бърканите яйца на сергията на улица Мориандар. — Знаеш ли какво? Точно така попаднах тук. — С едно махване на безсилната си ръка той посочи Ямата. — Позволих на един човек да ме ободри.