Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (197)

2.

Общо взето, не е чак толкова зле.

Брадичката на Тоа Сител среща кокалчетата на пръстите ми… изгарящото масло се стича през порите на юмрука ми… пламъци по доковете… потъвам в Шана… логиката на болката… жуженето на Косал, топъл в ръката ми, там, между сандъците на палубата на баржата…

Онова, което не мога да изтърпя, е другото.

Онова…

Което причиниха…

Което причиняват…

Дори не мога да си го помисля; кратките проблясъци на образите разкъсват вътрешностите ми и ме запращат върху студения под на Ямата; повръщам.

— Каин? — Това е гласът на т’Пас. — Каин, имаш ли нужда от помощ?

Бълвочът се изтръгва от мен, плисва в гърлото ми, напълва устата ми с кръв. Минава доста време. Повече, отколкото бях очаквал. Стомахът ми продължава да се гърчи на сухо, но това не е проблем.

Спестява ми усилията да говоря.

Успявам да отворя очи. Локвата от повръщаното ми почти е достигнала едната ми ръка. Не помръдвам от мястото си. В сравнение с ръцете ми моят бълвоч е чист.

Насилвам се да огледам черната кора по острието на Косал. Засъхнала кръв. Нейната кръв. Едната половина от тялото й се отделя от другата. Острието се забива в лицето й. Краткото изжужаване, докато животът й изтича по меча…

Изтича в меча.

Това мога да го понеса. Мога. Предпочитам да гледам останките от живота на Шана, отколкото да мисля за всичко, което онези бездушни лайнари причиняват на Фейт.

Изменчивото ми сърце не обръща внимание на желанията ми. Чувам писъците й. Вкусвам сълзите й. Фейт…

Господи, Фейт…

Туп…

Остро ужилване по дясната ми ръка: гледам я вцепенено, защото се е свила в юмрук и по кокалчетата ми се стичат тънки струйки кръв; едва тогава разбирам, че съм ударил каменния под.

Този тип болка мога да понеса.

Този тип болка ми харесва.

Затова го правя отново.

Туп…

Мазолите, които преди години защитаваха кокалчетата ми, отдавна ги няма, но плътността на костите ми трябва да е доста голяма; кокалчетата не се чупят. Плътта ми се бели от тях, разкривайки покритите с алени струйки стави, които приличат на костени зарчета в гнезда от сурово месо.

— Какво му става? — пита т’Пас. — Защо прави така?

Туп…

— Хари, спри — обажда се Крис от пода до мен.

Извръщам глава и срещам погледа му. Той е натежал от състрадание. Толкова много състрадание, че не остава място за милосърдие. Той няма да ми спести нищо. Боли го заради мен, боли го заедно с мен, но няма да ме пощади.

Туп…

Оставям две парчета кост край локвата повърнато.

— Нещо му става — казва т’Пас. — Той има нужда от помощ. Накарайте го да спре.

Хората се събират около мен, протягат ръце, за да ми помогнат, за да ме утешат. Да ми предложат живот.

— Ако ме докоснете — процеждам през зъби, — ще ви убия.

Всички ме гледат. Вдигам юмрука си и свивам извинително рамене. Кръвта се стича по ръката ми и капе от лакътя.

— Дъщеря ми — изричам вместо обяснение и те като че ли успяват да ме разберат. Но не спират да ме гледат; Делиан, т’Пас, каинистите, нехората, Змиите, дори Тоа Сител — и аз бавно започвам да осъзнавам какво всъщност искат.

Искат да бъда мъжът, който знае какво трябва да се направи.

И аз знам.

Виждам го: правилния ход. Разумното действие. Да се измъкнем през пещерите. Да се спуснем по потока. Да защитим меча. Да съберем съюзници, да поведем партизанска война. Да потърсим великите магове на Първия народ, за да прочистим меча и реката от покварата на Слепия бог. Виждам го, но не мога да го изрека. Не мога да го облека в думи и да съставя план.

Защото, ако го направя, ще оставя Фейт в ръцете на врага ми.

Туп.

Гледам потрошените стави на пръстите ми. В окървавената кост се забелязват черните нишки на пукнатините. Боли. Много боли.

Болката е инструмент. Инструмент на природата. По този начин природата казва: „Не прави така, глупако.“ Врагът ми се намира на цяла вселена от мен; не мога да стигна до него. Но аз знам какво представлява той. И мога да го накарам да дойде при мен.

А после нека природата вземе своето.

Орбек и отрядът му се спускат по стълбището откъм Съдебната палата и излизат на балкона като в сцена от комедия на Мак Сенет.

— Шефе! Хей, шефе! — крещи Орбек. — Проклетата Съдебна палата е пълна с шибани монаси!

Вдигам лице към него.

— Знам.

Налудничавата бърканица, която Делиан излива в главата ми, започва да се подрежда все по-бързо и аз започвам да виждам как всичко се свързва с останалото и със себе си: Шана и Фейт, Тан’елкот и Колбърг, монасите, които идват към нас, и нехората, които се намират под нас, пръстенът от войници на Социалната полиция, който се затяга около града. Рейт. Делиан.

Аз.

Това е фигура.

Животът ни се върти в адско торнадо, вихър, който ни всмуква, всички и всичко, надолу към спокойния си център. Виждам приближаването му: формата на бъдещето. И тази форма ми дава нужната сила.

— Добре — казвам аз с надебелял дрезгав глас. После го повтарям по-уверено: — Добре. Млъквайте и слушайте. Искате да разберете какво ще правим? Сега ще ви кажа какво, мамка му.

Поглеждам към т’Пас и посочвам Рейт с окървавените си пръсти.

— Събуди го.

— Каин…

— Събуди го — повтарям. — У мен има нещо, което той иска… — Вдигам ръката си и гледам как кръвта се събира на алена капка, която пада в мръсотията под краката ми. — И има едно нещо, което аз искам от него.

Свивам ръката си в юмрук и от нея потича струйка кръв, плътна и червена. Мога да усетя вкуса й.

— Ще му предложа сделка.