Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (162)

2.

— … Толкова красива…

Ейвъри Шанкс се извъртя настрани и стисна зъби, за да сподави стенанието си. Платформата от разширяваща се пяна върху студения теракотен плот на ветеринарната клиника, която й бе служила като легло, беше достатъчно удобна, и от време на време Ейвъри потъваше в кратък сън. Но всеки път, когато се пробуждаше, се чувстваше така, сякаш й бяха премахнали хрущялите и ги бяха заменили с едра шкурка.

Сънят й бе наситен с кошмари: костеливи пръсти, покрити с гниеща плът, похотливо стискаха коленете и хълбоците й; тълпа Работници я беше заобиколила и я опипваше по гърдите и чатала, отравяйки въздуха със зловонния си дъх, и на всяко лице тя виждаше злобната и похотлива усмивка на Колбърг. Ейвъри разтърка очи и се опита да си спомни какво я беше събудило.

— Никога не съм предполагал…

Това беше почтителният шепот на Тан’елкот. Ейвъри свали ръце от лицето си и затаи дъх.

Операционната се озари от нова светлина — по-мека, по-плътна и златиста, каквато на тази планета не бяха виждали от хиляди години; сякаш някой бе уловил първите утринни лъчи в някой майски ден на прединдустриалната епоха, беше ги затворил като бренди в бутилка, и я беше отворил едва сега, отлежала, смекчена и пречистена, — сияние, което не би трябвало да съществува извън сонетите и приказките. Това бе светлина, която се усещаше повече със сърцето, отколкото с очите, светлина, която издигаше духа далеч над мрачните окови на Земята. Това бе светлината, под която поетите пишеха стихове, описващи променящото се сияние на усмивката на любимата; това бе светлината, която художниците се опитваха да изобразят в бледото ехо, наречено ореол.

Тази светлина сияеше от лицето на Тан’елкот.

— Значи се получи? — прошепна Ейвъри, страхувайки се да говори на висок глас. — Приключи ли? Тя е в безопасност?

Погледът на Тан’елкот се рееше в далечината, която не можеше да се измери в мили: той се взираше в една различна вселена.

— Как бих могъл да предположа…?

Ейвъри се обърна към масата, където се гърчеше пристегнатата с ремъци Фейт. Тръбичките, излизащи от системата, я поддържаха в постоянен кошмар.

— Свърши ли се вече? — попита тя по-настоятелно. — Може ли вече да си почине? Тан’елкот, ще я оставиш ли вече на мира?

Погледът на Тан’елкот постепенно се върна от невъобразимите пространства и устните му се разтеглиха в удовлетворена, почти тържествуваща усмивка.

— Скоро, Бизнесмен — промърмори той. — Скоро.