Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (223)

10.

Той ме носи по криволичещите задни улички, докато артилерията попилява всичко около нас. Кръвта му тече доста обилно, но не шурти — сигурно няма улучена артерия. Може и да оживее.

Тоест стига да не направи някоя глупост, като например да помъкне някакъв сакат старец на гърба си.

Вече диша хрипливо и залита като пиян. Никакъв шанс да се доберем до Съдебната палата. Никакъв шанс да стигнем до някоя обществена тоалетна и да се доберем до пещерите — тоалетните около фонтана са разрушени и задръстени с отломки, а най-близките непокътнати се намират под Моста на рицарите, точно до Съдебната палата.

— Няма да успеем! — крещя в ухото му. — Кажи на Делиан да си замъкне задника в Ямата!

Той продължава да тътри крака в мрачно отчаяние.

— Не мога… да се свържа… и да тичам… едновременно. Без Фейт… остана само връзката… която създаде Делиан…

Пред нас виждам разбита от директно попадение витрина; назъбената дупка ни зове към тъмнината.

— Там вътре! По-бързо, може да има мазе! — Той клати глава и се опитва да продължи напред, но аз обхващам врата му в „приспивна хватка“. — Отивай натам или ще те задуша и двамата ще умрем на улицата.

Той оклюмва, но се подчинява и ме отнася в срутената сграда. Изглежда, че тук някога е била аптека. От вътрешната страна на вратата има купчина кърваво месо с размерите на човек, а кървава следа до задния коридор завършва с трупа на възрастна жена. Изглежда, се е опитала да се довлече до апартамента, чиято врата зее отворена в края на коридора.

— Свали ме на земята.

Рейт гледа окървавения под.

— Тук ли?

— Да. Това е просто кръв, хлапе.

Той кимва и ме оставя на пода така, че да се облегна на стената. Като че ли иска да каже нещо, но секунда по-късно просто се обляга на стената и се плъзва по нея, отпускайки се до мен.

— Така — казвам му аз. — Сега потърси Делиан. Кажи му да престане да се заиграва с проклетите щурмови катери и да си завлече задника в пещерите.

Очите на Рейт изгубват за миг фокуса си и когато погледът му отново се изчиства, той поклаща глава.

— Няма да го направи.

— Трябва! Кажи му, че трябва да…

— Няма да го направи. Силата на богинята е в него и той се бие, за да спаси всички нас. В пещерите ще бъде безсилен.

— Кажи му за бомбата! — ръмжа аз, забивайки пръсти в рамото на Рейт. Той се опитва да се освободи — никакъв шанс. Останалата част от тялото ми може да не е във форма, но пръстите ми все още са като менгеме. — Това е шибана неутронна бомба! Ако остане горе, всичко, което сме направили, ще е било за нищо — по-добре да бяхме предали шибания меч още в началото и всеки да си беше отишъл у дома. Какво си мисли, че може да направи богинята с шибаната неутронна бомба?

— Той казва… — мърмори хрипливо Рейт и гласът му постепенно заглъхва. — Казва… — Лицето му потрепва спазматично и очите му се изцъклят. Разтърсвам го силно, после още веднъж. Сграбчвам лицето му шепите си и го обръщам към мен.

— Кажи му, Рейт! Кажи му, мамка му… кажи му… — Но виждам, че той вече не ме чува. Ръцете ми се отпускат в скута ми, неподвижни, безполезни, а дрънченето на веригата, която свързва оковите, напомня на някакъв далечен механичен смях. — Кажи му, че поне един от хората, които обичам, трябва да оживее — завършвам тихо аз.

Но Рейт просто се взира с невиждащите си очи в невидимата далечина.