Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (78)

3.

— Спомням си… помня… — Гласът ми хрущи като раздиращ се парцал. — Помня как се събуждам… във влака и ти… и ти…

— Омайването копира модела на Обвивката ти. Не е нужно да си в съзнание — казва той, без да спира да се усмихва. — Умът ти, също като Обвивката, е модел на Потока. В мига, в който сваля тази мрежа от главата ти, копието върху Обвивката ти ще започне да черпи енергия от Потока и ти ще ме заобичаш като син и ще ми вярваш като на баща.

— Защо… ми… причиняваш това?

— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — отвръща Гарете. Той заобикаля масата и присяда на ръба й, дарявайки ме с един от онези съчувствени погледи, които Администраторите упражняват пред огледалото и прилагат в случай, че се канят да уволнят някого. — Но преди да го направя, бих искал да добавя нещо от себе си. Никога не съм те харесвал, Майкълсън. Ти си позор за цялата ни каста — винаги си използвал компанията ни за обслужване на собствените си интереси, вместо ти да служиш на нея; ти си егоистичен, себелюбив и груб. Налагаш своята преценка над тази на висшестоящите. Освен това знам, че ти също не ме харесваш и никога не си ме харесвал. И въпреки това съм длъжен да призная, че не изпитвам никакво удоволствие от случващото се. Не влагам нищо лично, Майкълсън.

Капка пот от челото ми се стича в едното ми око, опарва го и тази мъничка болка едва не ме влудява. С огромни усилия се сдържам да не завия като ранено куче; вместо това стисвам зъби и се преструвам, че се усмихвам.

— Ти само… следваш заповедите, нали?

— Опитвам се честно да изпълнявам задълженията си — съгласява се сковано Гарете. — Нищо лично, нали?

— Майната му на нищото… Всичко е лично. — Кимвам с брадичка към Рейт, към мрачния глад, който е изписан на лицето му, докато наблюдава болката ми. Не знам защо или откъде се е появила, но от него се излъчва омраза като топлина от нагрят от слънцето асфалт. — Питай него. Той знае. Виждам го.

Очите на Рейт не трепват; той ме изпива с поглед, сякаш е пустиня, а аз съм буря.

— Приключвай вече — казва той.

— Ами, добре тогава. — Гарете се прокашля и отново се консултира с най-горното картонче. — Първото нещо, което трябва да знаеш, Майкълсън, е, че възнамеряваме да убием жена ти.

Очаквах го, но въпреки това думите му ми действат като ритник в топките. Не спирам да се усмихвам; защо не, мамка му? И без това едва чувствам топките си.

— Можете да опитате.

— Ммм, да. И да успеем. А ти ще ни помогнеш.

— И тогава се събуждаш, а чаршафът се е омотал около краката ти.

— Ще бъдеш отведен до извора на върха на Резеца и ще бъдеш потопен във водите му. Това ще привлече вниманието на Палас Рил. Когато се появи, ще умре.

— Тя не е толкова лесна за убиване.

— Повярвай ми, ще останеш изненадан.

Погледът му се задържа известно време върху мен, сякаш очаква отговор, но аз просто гледам пулсиращата вена на гърлото му и оголвам зъби.

Той кашля деликатно в ръката си, след което продължава.

— Освен това сигурно ще ти е интересно да научиш, че докато умира, тя ще признае изцяло вината си за епидемията от ХРВП. Всичко вече е планирано: епидемията представлява терористичен акт, извършен от самата Палас Рил, която е възнамерявала да настрои общественото мнение срещу компанията „Отвъдие“.

— Глупости. Никой няма да повярва на това.

— Разбира се, че ще повярват. Разполагаме с документи, които доказват, че тя е имала… предишна връзка — романтични отношения мисля, че се казва, с някой си Администратор на име Кери Вурхийс…

— Шефът на Биобезопасност? Но Вурхийс е жена…

— И е лесбийка — уточнява Гарете с професорски блясък в очите. — Да, това ще представлява особено пикантен обрат. Госпожица Вурхийс ще бъде, как да го нарека, смазана от чувство за вина? И прощалното й писмо ще съдържа пълни самопризнания, които уличават Палас Рил. Освен това госпожица Вурхийс — с помощта на няколко удобни екотерористични организации, които своевременно сме създали — е поставила капан, който едва не е отнел живота на Тан’елкот и твоя. И от който ти си се измъкнал по изключително зрелищен начин — вече видях записа. От него ще се получи поразително развлечение.

— Не виждам смисъл в това — казвам му аз. — Защо…

— Не е задължително да има смисъл — отвръща цинично Гарете. — Всъщност дори е по-добре да няма, особено ако е достатъчно драматично — ти би трябвало да го разбираш по-добре от всеки друг, Хари. Така десетки противоречащи си теории ще завладеят мрежите в продължение на седмици, месеци, дори години. А някои от тези теории ще бъдат много по-разумни, много по-вероятни — ще имат повече смисъл — от истината. Това е истинската социална цел на конспиративните теории. Ако се случи така, че някой разкрие истината, тя ще потъне в потока от мними заговори, един от друг по-невероятни. Идеалният камуфлаж.

— Но феновете на Палас никога няма да приемат…

Гарете отхвърля възражението с махване на ръката.

— Палас Рил е полудяла, не разбираш ли? Тежестта на цялата й огромна мощ я е тласнала към ръба на лудостта. Това е културна традиция: мъжете с огромна сила стават богове; жените с огромна сила полудяват и се превръщат в унищожители — които на свой ред трябва да бъдат унищожени от мъжете, които ги обичат. Публиката вече е свикнала да вярва в това; то се е превърнало в повтаряща се тема на определен тип популярни предавания в продължение на триста години.

— Никой няма да го повярва — повтарям аз, макар че вече не звуча толкова убедено.

Свивайки устни, той разперва ръце и печално въздъхна: човек, който вече е виждал всичко и е донякъде опечален от посредствеността му.

— Повечето хора ще повярват на всяка история, колкото и глупава, невероятна или възмутителна да е тя, стига да отговаря на приказките, които са слушали като деца — казва извинително той.

И това е истина до такава степен, че оставя в устата ми противния вкус на червеи.

— И накрая ще повярват — бавно, с някакво превзето, садистично удоволствие произнася Гарете, сякаш може да ми причини повече болка, като ми я предлага на порции, — защото ти вярваш.

Секунда-две се опитвам да преглътна бучката студена овесена каша, която някога бе представлявала сърцето ми; преди да успея да я притикам до мястото й, Гарете продължава:

— Предполагам — казва той с похотливата усмивка на човек, който се кани да сподели някаква особено пикантна клюка, — все още не си осъзнал, че си онлайн.

В главата ми отново пламва една от онези магнезиеви пръчки и стаята започва да побелява по краищата. Знаел съм — трябва подсъзнателно да съм го знаел; бях монологвал, без дори да се замислям.

Мамка му, и продължавам да го правя.

— Не се притеснявай за публиката си, Хари. Нямаш публика. Смея да заявя, че Студията си научи урока относно онова, което се случва, когато те пуска директно в ефир.

Той изважда иззад масата, която използва вместо бюро, едно черно куфарче с размерите на пътна чанта. То има две метални дръжки, които изглеждат като месингови или може би като позлатени. Поставя го на масата и обръща към мен черния му стъклен гръб, който прилича на екран.

— Мисля, че не си запознат с устройството, въз основа на което е създаден този уред — казва той. — Местните го наричан артанско Огледало. Концепцията му е подобна на палмпада, но е адаптиран да използва енергията на Потока вместо квантовия магнетизъм. Работата е там, че точно този уред се захранва от грифонов камък; докато камъкът е, ммм… зареден, предполагам, е точната дума… уредът ще записва предаванията от твоя мислопредавател. Това е нещо като усъвършенстван дълъг формат; тъй като записът се извършва на отделен уред, няма да се налага да връщаме обратно главата ти след екзекуцията. Всъщност устройството е свързано по магически начин с друго подобно, което се намира в Станцията в Трънова клисура, така че дори когато си в свободен режим, една подбрана група — да ги наречем ревизори — на Земята може да следи събитията в реално време. Предполагам, че бившият ти патрон, Незает Вило, е сред тях.

Пламъците в черепа ми заблестяват още по-ярко и съскането им изтласква гласа на Гарете някъде в горния диапазон, така че той звучи металически, звънко, сякаш ми говори от много, много далеч и си е пъхнал главата в алуминиев контейнер за отпадъци.

— Можеш да говориш каквото си пожелаеш; подходящите кадри ще бъдат прилепени към записа на впечатляващото ти спасяване на Тан’елкот — и така историята ще започне с гръм и трясък, както казват. Всичко, което не бъде одобрено от Борда, ще бъде изрязано във финалната версия.

Изрязано…

Финалната версия…

Гарете и Рейт едновременно се изпъват назад, скръстили ръце на гърдите си, и ме наблюдават, докато постепенно започвам да осъзнавам какво са ми казали. Те ще ме използват като примамка за Шана, така че да я гледам как умира. И ще го запишат.

А после ще го продадат.

Двамата се изгубват в белите пламъци пред погледа ми и за известно време единственото, което остава, е гневът.