Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (100)

3.

Вратите на бронирания микробус на Социалната полиция се отвориха в нощта върху залятата с бледата светлина на прожекторите площадка за кацане на покрива. Тан’елкот изпъна напрегнатите си рамене и пристъпи върху напукания от времето асфалт.

Дишаше бавно и дълбоко, с усилие на волята заставяйки се да запази спокойствие. Най-важното беше да бъде в готовност да реагира спокойно и естествено на всяко събитие. Макар че щеше да е много по-лесно, призна си той мрачно, ако имаше някаква шибана представа какво може да го очаква.

Пред сградата на „Най-новото от Приключенията“, където той се бе надявал да открие лимузина на Студията, го чакаше брониран микробус; сега, като си спомняше изражението на лицето на Клиърлейк, когато му беше пожелал успех след приключването на интервюто, то му се струваше зловещо. Лекото примигване, преди да заговори, стъкленият блясък в очите — нима го бяха предупредили в слушалките, че сопитата са дошли за Тан’елкот?

Студеното подозрение накара врата му да настръхне. Той беше наблюдавал през охранителните камери как Социалната полиция беше спипала Каин неподготвен.

Площадката за кацане беше на покрива на ниско здание, обградено от неясните очертания на жилищни куполи. Бронираният микробус кацна точно в центъра на голям сигнален кръст, който някога е бил червен, а сега беше изсветлял до мръснорозово. Значи това беше някаква болница.

Била е някаква болница, поправи се Тан’елкот. Сега по ръба на покрива бяха наредени бронирани микробуси като този, който го беше докарал тук. Покривите им бяха настръхнали от оръдия, насочени нагоре и надолу, покриващи всички подстъпи към зданието.

Или може би всички изходи от него.

Един от безликите полицаи му направи жест с ръка към отворения люк насред покрива и Тан’елкот покорно тръгна натам, пъхнал палците си под сребристите ремъци на ампмод хамута си. Не знаеше дали е затегнал прекалено силно ремъците, или те по някакъв начин са се свили сами, но му ставаше все по-трудно да диша.

Люкът водеше към тъмно стълбище, вмирисано на кисела пот, застояла урина и изгнили растения, сякаш това беше гърлото на мършоядец, бавно умиращ от някаква ужасна гангрена на червата.

Тан’елкот застина. Към портите на съзнанието му по някакъв начин се беше добрал и се опитваше да се измъкне навън Ханто Сърпа — плахият, страхлив и слаб Ханто. А може и да не беше толкова слаб — Ханто започна да подстрекава Тан’елкот да се обърне към движещите се отзад социални полицаи, да ги нападне, да ги размаже и да ги убие, и да загине на свой ред. Защото по-добре бърза смърт тук в това прашно и мъгливо задушливо подобие на чист въздух, отколкото да бъдат погълнати от отвратителното гърло.

Почти всички животи вътре в него стенеха от страх; Ма’елкот, самият бог — дори той призоваваше към предпазливост. Ламорак нямаше какво да каже; мрачната му сянка се беше свила в безмълвен ужас в най-затънтения ъгъл на съзнанието му, защото стълбището миришеше на донжона, на Театъра на истината.

Миришеше на Шахтата.

Едно от сопитата се протегна към него и Тан’елкот се напрегна, очаквайки заряда на шокова палка; вместо това беше смаян да установи, че полицаят само докосна рамото му с облечената си в ръкавица ръка и навеждайки се по-близо, прошепна през дигитализатора си:

— Тръгвайте. — Това беше най-близкото до човешки глас нещо, което Тан’елкот някога беше чул от социален полицай. — По-добре не го карайте да чака.

Останалите полицаи обърнаха шлемовете си един към друг и леко закимаха в знак на съгласие; ръкавиците им стискаха палките така, сякаш ги болеше твърде много, за да хванат оръжията си по-удобно. Това мимолетно докосване до човешката същност, скрита зад сребърните маски, превърна възела от нерви в стомаха на Тан’елкот в леден ужас, който проникна чак до костите му; беше страшно дори да си помисли, че социалните полицаи са способни да изпитват някакво съчувствие.

Сякаш онова, което го очакваше долу, плашеше дори тях.

Тан’елкот си пое дъх дълбоко и конвулсивно, пристъпи към стълбите и тъмнината го погълна.