Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (79)

4.

— Може малко да щипе, но изгарянията ти сега са по-добре, нали? — Рейт сгъва мрежата и я прибира в малката раница, от която я беше извадил.

Кимвам.

— Да, Рейт. Благодаря.

Най-добрият ми приятел се навежда към мен и поставя топлата си длан върху моята, докато с другата си ръка разрязва белите пластмасови белезници, които привързват ръцете ми към облегалките на стола.

— Така, нали няма да говорим с никого за онова, което се случи в тази стая? Това само ще разстрои както теб, така и останалите.

— Прав си — отвръщам аз, кимвайки с глава. Той е изключително внимателен; като че ли схваща някои неща по-бързо от мен.

— Дори няма да ти се иска да мислиш за това. По-добре мисли за работата, която те очаква; забрави за всичко, което беше казано тук, докато не ти дам знак, че всичко е наред. Цялото това мислене — то само ще те разстрои. А ние не искаме да се разстройваш, нали?

— Не, Рейт. Естествено, че не искаме — отвръщам аз и стискам благодарно рамото му с вече освободената ми ръка. — Благодаря, хлапе. Ти си най-добрият. Голям късмет извадих да имам приятел като теб — адски ми провървя.

Лека усмивка проблясва в леденосините му очи.

— Късмет? Не. Не е късмет — казва той. — Това е съдба.