Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (192)

6.

Високите стени на параклиса сияеха със слаба отразена светлина; тя проникваше пред цветните стъкла на вентилационните шахти и падаше на меки вълни върху редиците пейки за коленичене, разположени от двете страни на алеята. Танцът и пулсът на отразената светлина сякаш вдъхваше живот на каменния Ма’елкот. Статуята му с височина от два човешки ръста се извисяваше до олтара, а пред нея на пода лежеше вързоп от мръсни парцали, вонящи на масло и пушек.

Рейт стоеше неподвижно в нефа и гледаше към бога.

Една сълза се отрони от дясното му око, плъзна се по бръчката край устата му и безшумно капна от брадичката му. Бавно, чувствайки се внезапно слаб и стар, Рейт се отпусна на едно коляно и наведе глава. След това удари с юмрук малко над сърцето си и протегна ръка към образа на бога, разтваряйки пръсти. Прости ми, татко — помоли се той. — Нямам друг избор.

Сълзи бликнаха от очите му.

Прости ми.

И въпреки това някъде в сърцето му гореше таен пламък. Дори сълзите, които се стичаха по лицето му, му се струваха неискрени — изиграни. В какво се превърнах?

— Рейт…

Гласът се разнесе откъм олтара. Той повдигна глава и установи, че вързопът от мръсни парцали в подножието на статуята се беше разгърнал и разкрил сгърчено от умора лице, омазано с мръсотия. Парцалите се размърдаха и се раздвижиха по неприятно разтеглив начин, сякаш покриваха някакво желеобразно морско същество.

— Ваше Сиятелство — каза Рейт. — Благодаря, че ме приехте.

Купчината парцали се отърси и бавно се надигна, достигайки човешки ръст.

— Знам защо си тук.

Съмнявам се, помисли си Рейт и без да се изправя, каза:

— Дойдох да спася града и Империята.

— Не ме лъжи, Рейт. — Парцалите се затътриха към него през нефа. — Всички ме лъжат. Не мога да разбера защо всички си мислят, че вече не мога да разпознавам истината. — От купчината парцали се протегна бледа като на мъртвец трепереща ръка, която го сочеше с вдървените си пръсти. — Дошъл си за Каин. Подкрепяш го още от самото начало.

— Ваше Сиятелство, мога да ви помогна. Имам лекарство. Мога да ви върна здравето.

— Не ме лъжи! — Ръката замахна към него, сякаш го проклинаше. — Ти ми даде тази идея — да го доведа тук. Ти го накара да се изправи срещу мен, срещу града ми. Всичко това… — Ръката направи голям кръг, обхващайки безграничното опустошение на града и Империята. — Всичко това се случи заради теб. Ти си виновен, Рейт! — Пръснаха се бели капки слюнка. — Ти! Ти! Ти!

С всеки вик обвиняващата ръка се приближаваше все по-близо. Рейт наведе главата си още повече; вперил поглед в разкъсания, омазан с масло подгъв, който едва прикриваше разранените и кървящи боси крака, той каза:

— Ваше Сиятелство, моля ви…

Виковете преминаха в крясък, призоваващ Божиите очи; отвърна му тропот на ботуши — много ботуши.

— Ваше Сиятелство, има лекарство. Можете да се спасите. Империята може да бъде спасена…

Треперещата ръка го посочи:

— Арестувайте този мъж! Арестувайте го и го убийте!

— … човечеството може да бъде спасено — завърши тихо Рейт.

Заобиколиха го кожени ботуши.

— Добре, приятел — всичко свърши. Дай ни тоя меч.

Рейт се изправи.

Около него стояха петима Божии очи с голи мечове в ръце. Зад тях чакаха още трима. Гладният ранен звяр го беше докопал.

— Мечът, приятел. Не можеш да се биеш с всички ни.

Рейт вдигна лъскавата си черна лява ръка, а дясната се приближи на инч от дръжката на Косал.

— Напротив, мога.

— Ще загубиш.

Рейт леко махна с лявата си ръка към говорещия офицер и капките черно масло опръскаха лицето му; в същия миг сграбчи Косал и извъртя събудилото се острие така, че то веднага преряза колана му. Офицерът падна по гръб, виейки от болка; маслото беше попаднало в очите му и от тях изригнаха пламъци. Друг гледаше тъпо парчето от меча си — Косал беше прерязал острието на един пръст над предпазителя.

Но когато двамата отстъпиха назад, останалите излязоха напред.

— На съвестта ми тежи много смърт — рече Рейт. — Убийството ви няма да ми струва нищо. Но ако искате да поживеете още, по-добре се махайте оттук.

Откъм парцалите се разнесе гласът на звяра.

— Всеки, който прекоси този праг, докато предателят е още жив, ще изпита цялата тежест на Имперското правосъдие.

— Вече няма Имперско правосъдие — им каза Рейт. — И този мъж няма да доживее изпълнението на наказанието ви. Вървете си.

В отговор те само се спогледаха, за да координират нападението си.

Рейт беше посредствен фехтовач, но Косал компенсираше всички грешки на приносителя си. Неотразимото му острие не се спираше нито пред щитове, нито пред париращи оръжия, а бронята не му оказваше повече съпротива от голата кожа. Чувствайки движението на звяра, Рейт отрази атаката още преди да е започнала: за няколко секунди подът около него беше засипан от парчета разрязани мечове и щитове. Всеки, който се приближеше отдясно до Рейт, биваше посечен от Косал; всеки, който се приближеше от лявата му страна, изгаряше от черното масло.

Но той беше сам, а те бяха шестима. Рейт също кървеше: от разсеченото бедро и от дълбоката рана под ребрата си. Въпреки заканите си той не уби никого. Това бяха същите мъже, които се опитваше да спаси — и не беше сигурен как щеше да реагира скритата в острието богиня, ако Косал убиеше някого.

Счупените мечове бяха заменени от ножове, но Очите се поколебаха. Глупаво беше да се напада с ножове въоръжен с меч мъж; да се опита подобна атака срещу мъж, въоръжен с Косал, беше чисто самоубийство.

Измина една минута, после втора, после трета.

— Страхливци! — изсъска звярът. Парцалите си проправиха път между офицерите. — Страхливци! Предатели! Злодеи! Вижте как Ние се справяме с предателите! — Изпод разкъсаните ръкави щръкнаха остриетата на два ножа и Патриархът се нахвърли срещу него.

Реакцията на Рейт беше автоматизирана през годините, прекарани в училището на абатството, от часовете на учебната арена, от милионите удари по кожените торби, пълни с пясък. Той веднага прехвърли Косал в лявата си ръка, направи половин крачка напред, прехвърляйки тежестта си върху левия крак, и дясната му ръка се сви в юмрук, който се изстреля напред, изграждайки невидима стена пред брадичката на Патриарха. Брадичката се удари в стената, костта срещна кост…

И Тоа Сител се стовари на земята.

Повалих Патриарха, помисли си равнодушно Рейт.

Божиите очи гледаха озадачено; те също не можеха да повярват, че Рейт го е направил. Той отново си помисли: Повалих Патриарха, сякаш повтарянето на думите наум щеше да направи действието по-реално.

В какво се превърнах?

Рейт погледна към Божиите очи.

— Бягайте — каза им той.

И те побягнаха.