Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (145)

5.

Гибелта на Каин се бореше за живота си в толкова пълна тишина, че дори бе изгубил спомените си за звуците.

В основата си това бе битка за физическата същност на нервната му система. От плацдарма си, на дланта на лявата му ръка, тя завладяваше нервите му като проказа: дребни откъслеци смърт, които пропълзяват под кожата му. Той се съпротивляваше, поддържайки отчетлив образ на тялото си в менталното си зрение, но…

Вече не можеше да си представя лявата си ръка.

С разума си помнеше всички детайли: извивката на забелената кожичка на кутрето му, извитият белег на едната става, отчетливият боен кръст в средата на дланта му — но това бяха просто описания, абстрактни и безжизнени. Вече не можеше да ги вмъкне в образа на лявата си ръка. Достигаше единствено до китката; всичко след нея имаше просто неясна форма… която беше слаба и издължена, очевидно женска. Гледана с очите му, ръката изобщо не се беше променила, но жизнените сили в нея отекваха в ритъма на чуждо сърце.

Тя беше завладяла ръката му и я беше направила своя.

На по-високо, метафизично ниво битката се водеше с помощта на символи. Гибелта на Каин се беше завързал на възел: плетеница от спомени и намерения, от любов и ярост, омраза, страх и копнеж. Тя беше обгърнала възела, въртеше го насам-натам, дърпаше разплитащите му се краища и постепенно го развързваше. При всяко нейно докосване той се свиваше в себе си: този възел представляваше неговата същност, структурата на съзнанието му, поддържана от резонанса на нервната му система. Поддържана от руните върху острието, което сега държаха и двамата. Развързването означаваше да се разтвори в хомогенния Поток. Означаваше смърт.

Окончателна смърт. Изчезване на съзнанието и същността.

Абсолютно нищо.

Битката между тези две крайности се вихреше из целия спектър, а основното им оръжие беше логиката на болката: Това боли, нали? А това? Не знаеш ли колко е лесно да спреш болката? Просто се откажи…

Той я удари с юмрука на баща си; тя разкъса корема му с раждането на дете; той я изпепели с унижението от презрението на Дала, когато жената, която бе отнела девствеността му, през смях го бе нарекла дете в присъствието на новия си мъж; тя го задуши със смазващата болка от осъзнаването, че винаги ще бъде на второ място в сърцето на съпруга си. В споделянето на болката той я опозна, а тя опозна него; станаха по-близки, отколкото съпруг и съпруга, отколкото майка и дете, и тази близост ожесточи още повече борбата им. Те се биеха със страстното безумие на предадени любовници.

И Гибелта на Каин губеше.

Той потъваше в мрака…

Погълнат от Кралицата на актирите.

Но противниците бяха абсолютно съгласни за едно. Когато усещаше някакво приближаване, той се хвърляше лудо напред, а тя направляваше ръката му. Ако концентрацията му се разпаднеше, тя щеше да го погълне целия. Ако нейната се разколебаеше, той щеше да я запрати обратно в тъмнината. Гибелта на Каин постепенно започна да осъзнава, че е стиснал здраво очи, че сетивата, които използва, за да усети чуждото приближаване, не са негови, а нейни: някакво зловредно възприемане на живота, което съживяваше месото около него и го превръщаше в хора.

И тогава той разбра, че тя е завладяла твърде голяма част от него. Ако случайно зърнеше някаква възможност за оцеляване, той щеше да се вкопчи паникьосано в нея, но такава не съществуваше. В него се възцари спокойствие. Дори ведрост.

И в тази ведрост той откри сила.

Щеше да потъне в мрака, но нямаше да си отиде без бой.

Собствените му умствени сили му осигуриха неочаквана подкрепа: точно както тя се бореше, за да накара нервите му да резонират в тон с нейния разум, така той настрои собствения си разум в тон с нейния. Насочи вниманието си към празнината, където някога се бе намирала лявата му длан, и откри там нейните сетива. Почувства капитана на баржата, моряците и гребците, и широко разпространилата се болест, и буйстващото безумие в града, който се намираше нагоре по реката; почувства рибата във водата и тревите, и водораслите, с които тя се хранеше.

Сега вече я разбираше. Целта й не бе обсебването на тялото му, то беше само поредното стъпало, междинен етап. Тя искаше реката и дори повече; искаше всичко, което реката докосваше и което се докосваше до реката. Искаше Потока на живота, който се изливаше в него. Искаше да го задържи под реката, докато не бъде отмито всичко, което представляваха двамата.

Сред животите, които вече можеше да почувства, той търсеше някой, който можеше да отвлече за миг вниманието на Кралицата на актирите: нещо, което можеше да притъпи острието на мисълта й. И някъде далеч — приглушен, но мъчителен, като тресчица, забита в премръзнал пръст, — толкова отдалечен и слаб, че Кралицата на актирите едва ли би могла да го долови без помощта на концентрираните му умствени сили, се долавяше сподавеният стон на безкраен ужас.

Едно малко момиче зовеше майка си.