Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (240)

2.

Това наистина беше краят на света.

Светът, такъв, какъвто всички го познаваха, бил разрушен за един миг и заменен от нов свят, по-различен свят, толкова приличащ на предшественика си, че човек би могъл да ги обърка. Времето на несъществуване, което ги разделило, също беше несъществуващо; никой не го бе видял или чул и дори не бе почувствал промеждутъка, но всички знаеха, че го е имало.

Сега нещата вече бяха различни.

От обясненията на Каин разбрах какво се е случило в мига на обновяването на света: магията, скрита в изрисуваните върху острието на Косал руни, уловила шаблона на съзнанието на Ма’елкот, макар вече да съдържала в себе си този на богинята — но тъй като в онзи момент богинята се била докоснала до Песента на реката чрез Хари, шаблонът на Ма’елкот преминал и през двамата. Този шаблон, тази сянка, това съзнание щяло да се разнесе като дим на вятъра, да се разтвори в Песента, ако не била идеята за Възнесения Ма’елкот: образа, на който милиони Любими деца се молеха всеки ден; Силата, която му вливаха чрез енергията на своята преданост. Тази сила резонирала в същата честота като шаблона на Ма’елкот и хармонията им станала причина да се слеят за миг — и през Хари и богинята те докоснали Песента на Чамбарая.

В този момент Той станал едновременно бог на човечеството и съставна част на Световния разум — сила без прецедент във всички еони история на Родината. И заемайки това място, Той преместил света.

Той станал светът.

Но това не бил светът, за който копнеел Слепият бог.

Влиянието на Слепия бог върху Ма’елкот било чисто физическо: функция на мислопредавателя, имплантиран в черепа му, който бил останал във физическото тяло на Ма’елкот. И макар в определен смисъл той да бил колективен разум, какъвто е Слепият бог, в по-широк смисъл той винаги си е оставал човек; и този човек бил най-вече творец и не можел да понесе мисълта да унищожи нещо толкова красиво.

С помощта на обединената сила на човешките му последователи и на Чамбарая той успял да проектира шаблона си върху матрицата на Световния разум. След това се разделил от реката и влял волята Си във великата симфония, която е Т’налдион — самата Родина.

Докосването му било елегантно; той свалил трансферния щит — силата, блокираща Уинстъновия трансфер до Анхана — и го разпънал над целия свят. В тази частица от секундата всички предавания от Актьорите в Отвъдие прекъснали.

В следващата частица от секундата Той изпял нова нотка в Песента на Родината. Нито Каин, нито аз бихме могли разбираемо да обясним въздействието й. Може да се каже, че той леко променил местните физични закони.

И направил Слепия бог неправдоподобен.

Изключително неправдоподобен: чак до квантово ниво.

Малката част от Слепия бог, протегнала се до Отвъдие, се разпаднала, а останките й се пръснали във фонтан от въгленочерни късове. Останалото се сгърчило като срязан с нож червей обратно в гнездото си, за да ближе раните си, обзето от мрачни мисли.

Социалната полиция в Анхана почувствала разликата като вълна от паника, истинска, древна паника: сляп ужас от това, че си се изгубил и си съвсем сам в тъмна гора през нощта, в лапите на нейния нечовешки бог. Мнозина пищели; всички се гърчели и олюлявали; повечето побягнали; а някои стреляли с оръжията си във въздуха или един срещу друг.

Някои насочили оръжията си срещу Каин, който бил коленичил на Пътя на боговете; други срещу лимузината; трети срещу всяка мишена, която можели да открият. Всички те умрели, преди да успеят да натиснат спусъка.

Някои от социалните полицаи все още са живи. Не съм решил какво да правя с тях.

Засега са затворени в Ямата.

Когато Каин завърши разказа си за края на света, аз бях поразен от иронията на съдбата.

— Направил си го бог. Преобразил си го и той се е възнесъл. В Деня на Възнесението.

— Да.

— Взел си измислицата за Каин и Ма’елкот и си я превърнал в действителност.

— Измислицата — отвърна Каин — е доста хлъзгава концепция.

— Победил си врага си, като си изпълнил най-съкровеното му желание.

Каин сви рамене.

— Не съм сигурен дали враг е правилната дума — въздъхна той. — Нашите отношения са… сложни.

— Едно нещо не разбирам. Как аз се озовах тук? Защо съм жив? Какво общо има всичко това с мен?

Тогава усмивката му посърна и той погледна към дланите си. Сплете пръсти и изпука кокалчетата им в бърза последователност.

— Това е друга история.