Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (121)

3.

Имперският донжон на Анхана бе създаден като последна линия на отбраната на речните пирати, които бяха основали града преди повече от хиляда години. В онези дни бъдещата Анхана представляваше просто обикновена каменна крепост и групичка колиби, заобиколени от дървена ограда в западния край на острова, който по-късно щеше да бъде наречен Стария град.

Във варовиковите пластове под крепостта, които бяха геоложка основа на местността, имаше естествено образувана пукнатина. Тя преминаваше дълбоко под речното легло, навлизайки в триизмерен лабиринт от пещери и проходи, включително вертикален кладенец към втора река, която течеше под земята, успоредно на руслото на Великия Чамбайген. Пукнатината получи сатиричното наименование донжон, в смисъл на укрепление; тя бе използвана като маршрут за бягство, когато намиращата се над нея крепост попаднеше в обсада.

Донжонът започна да се използва като граждански затвор на Анхана едва стотина години след Освобождението, когато градът се изправи срещу армиите на Панчасел Злополучния и неговите съюзници нехора и осигури господството си над околните земи. По онова време пиратските главатари от Анхана бяха започнали да се наричат крале; кралете непрекъснато се нуждаят от сигурни места, където да държат онези свои врагове, които не могат просто така да бъдат убити.

Донжонът беше място на дълбоки сенки и застоял въздух, пропит с влага и застояли изпарения от охтичави дробове, изкарани през уста, пълна с развалени зъби.

Ямата представляваше голяма естествена пещера, допълнително разширена и променена през годините, първоначално грубо, от неопитни човешки инженери, а по-късно, с невероятни умения, от групи осъдени каменари. На сутринта, когато Хари Майкълсън, известен някога като Каин, бе свален по стъпалата от Съдебната палата, Ямата вече беше широка цели четиридесет метра, опасана от издатина, образуваща естествен балкон, която се издигаше на десетина метра над пода. За да се спускат новите затворници към дъното на Ямата, от балкона слизаше една-единствена стълба. Дневните порции на затворниците се спускаха на ръка в евтини плетени кошници и се ядяха без каквито и да е прибори.

Новите допълнения включваха решетката от дървени мостчета над Ямата, на същата височина като балкона, които висяха на железни вериги от сводестия каменен таван. На веригите бяха окачени и пет огромни месингови лампи — всяка с размерите на вана, с фитил, дебел колкото човешка ръка, — които осигуряваха непрекъснато осветление. Те горяха без прекъсване, като при нужда маслото и фитилите им се сменяха от въоръжените с арбалети стражи, които обикаляха по мостчетата.

Тъмнината беше лукс в Ямата.

В изминалите години Ямата бе служила като временен пункт за задържане, каменна кошара за затворниците, които очакваха съд, и осъдените, които чакаха прехвърляне в пограничните гарнизони, в пустинните мини или на галерите на анханския флот, който се намираше в пристанищния град Терана.

Сега нещата бяха различни.

В навечерието на Деня на свети Бърн — преди по-малко от два месеца — армията и жандармерията започнаха системни масови арести на каинисти и техни поддръжници. За задържането им бяха подготвени терени извън донжона, но те скоро се запълниха особено с най-различни нечовеци, които изискваха специални клетки: огрета, тролове, дървесни духчета и каменари, всеки от които представляваше специфична трудност. Огретата, както и троловете, бяха хищници, огромни и невероятно силни, както и природно въоръжени с огромни извити бивни и стоманено твърди нокти; дървесните духчета бяха дребни, не по-големи от птица, и не само можеха да летят, но и притежаваха вродената магьосническа способност да използват Наметалото, което ги правеше практически невидими; каменарите можеха да променят формите на камъните, метала и земята с голи ръце. Естествено, не всички от тези нечовеци бяха истински Последователи на Каин, но Империята и Църквата предпочитаха да предотвратят присъединяването им, затова решиха да екзекутират всички на масово аутодафе, планирано от Патриарха по време на празненствата по случай седмия Фестивал на Възнесението на Ма’елкот.

Кулминацията на фестивала — грандиозният финал на най-величествения фестивал, апогеят на празненствата по случай седмата годишнина от трансфигурацията на Ма’елкот от смъртен бог в истинско Възнесено божество — щеше да е изгарянето на клада на Врага Божи: самия Принц на Хаоса.

Сега Ямата бе препълнена с не чак толкова проблемни улични отрепки: хора, първородни и огрило. От тях също не всички бяха каинисти; напротив, повечето бяха просто улична измет, бандити и дребни престъпници, които се залавяха лесно и така полицаите демонстрираха пред Църквата, че съвестно изпълняват задълженията си.

Ямата можеше да побере четиристотин затворници в сравнителен комфорт; шестстотин или седемстотин щяха да я препълнят опасно. В деня, когато сваляха гореспоменатия Принц на Хаоса по дългото право стълбище, изсечено в скалата под Съдебната палата, което бе единственият изход от донжона, близо хиляда и петстотин души бяха натъпкани в кипящия котел от плът. Никой не можеше да седи, стои или лежи, без да докосва друго живо същество. Докосването, което в студения външен свят би послужило като утеха, се превръщаше в истински кошмар в каменната чаша, чиито стени постоянно бяха покрити с влага от непрекъснатото дишане; в Ямата беше топло и влажно като в нечия уста.

Единственият източник на прясна вода в Ямата бяха три канавки с ширина на човешка длан, прокопани в каменния под. Те започваха от един и същ извор в стената и се сливаха отново в отсрещната стена, където се изпразваха. Тези канавки служеха и за клоака на Ямата.

Политиката в Ямата беше проста: най-здравите, най-силните, най-привилегированите затворници лежаха най-близо до извора. От него до отходния край се забелязваше строга географска йерархия на подчинението, като най-далеч се разполагаха онези, които заради слабостта и плахостта си бяха принуди да пият замърсената с урина и фекалии отпадъчна вода, която се стичаше от по-щастливите части на четиридесетметровия поток.

Хари Майкълсън щеше да бъде затворен в килия в един от коридорите, които се разпростираха във всички посоки от балкона на Ямата като спици на криво колело. Завързан за носилката, неспособен да помръдне, той лежеше безмълвно, като дори не извръщаше глава, за да види накъде го носят; не за пръв път се озоваваше тук и помнеше много добре как изглежда мястото. Миризмата му подсказваше всичко, което би пожелал да узнае.

Пазачите на донжона го понесоха бързо по балкона, но появата му не остана незабелязана. Ямата утихна, докато стотици очи проследяваха движението им; чуваше се единствено звукът от дишането на тълпата и бълбукането на водата в каменните канавки.

От месеци слуховете за появата на Врага Божи се разпространяваха шепнешком от уста на уста по сумрачните улични ъгли, покрай огнищата и в мрачните кръчми. Очакваше се завръщането и на Възнесения Ма’елкот и двамата щяха да се срещнат за една последна битка по обяд в седмия Ден на възнесението, точно като първия им сблъсък. Разпространяваха се и други слухове: че Каин е просто човек, също като Ма’елкот, и че тази „последна битка“ в Деня на възнесението щеше да е просто пантомима за лековерните маси, притча за сблъсъка на Доброто и Злото, изиграна от наети от Църквата мимове; тези слухове бяха широко отхвърляни като каинистка пропаганда.

В последно време се бяха появили и други слухове, за залавянето на Каин от героичния монах Рейт от Анхана. Твърдеше се, че Рейт се обърнал към духа на свети Бърн, за да го подкрепи в битката срещу Принца на Хаоса и неговата курва наложница, Кралицата на актирите, някога известна като Палас Рил. Тази епична битка се провела по върховете на далечната планина Божиите зъби: легионите на актирите атакували с оръжия от светлина и пламъци, срещу които малкият отряд от монаси, воден от младия Рейт, можел да използва единствено целеустремеността си, чистите си сърца и вярата в справедливостта на Ма’елкот.

Говореше се, че Кралицата на актирите е била убита в битката от самия Рейт, също както Джерет Богоубиеца бил посечен от Джанто Основателя при Пиричант; говореше се, че докосването на ръката на Рейт отново отворило раната, нанесена на Врага Божи от Свещения удар, затова Каин, който пристигаше в Анхана, вече беше просто един сакат човек. Говореше се, че самият Патриарх обмисля обявяването на Рейт за светец.

Сред стотиците очи, които следяха придвижването на носилката по балкона, бяха и онези на бившия член на дипломатическата делегация на Манастирите в Безкрайния двор — т’Пас от Нарнен Хил, някогашен вицепосланик на Деймън от Джантоген Блъф. Т’Пас беше едра жена с обикновено, странно неподвижно лице, което имаше едновременно безумно и съзерцателно изражение.

Тя бе сред първите арестувани каинисти, в самото посолство, в Деня на свети Бърн. Само няколко дни по-късно всички арестувани монаси бяха официално освободени; изискваше го статутът им на дипломатически делегати от суверенна страна. От страна на Църквата нямаше никакви възражения; нито тя, нито Империята възнамеряваха да задържат монасите в затвора толкова дълго, че да предизвикат реакцията на Манастирите.

Но т’Пас отказа да напусне донжона. Когато гражданските власти, уплашени от конфликт с Манастирите, заплашиха да я изхвърлят насила, тя подаде оставка, без да излиза от Ямата. Щеше да се откаже и от поданството си, ако Посланик Деймън не я беше убедил, че Манастирите няма да положат специални усилия да я освобождават, след като вече не заема дипломатически пост.

— Ако говоренето на истината е престъпление, значи завинаги ще си остана престъпник — заяви тя. Сега, докато гледаше придвижването на Каин в носилката му, тя изглеждаше като изсечена от същата груба скала като донжона.

Първите думи, които нарушиха тишината, бяха промърморени от нечия неизвестна уста:

— Той изглежда толкова безпомощен…

После се обади друг глас:

— Може пък да не е той. — Вероятно беше каинист, съдейки по обнадеждения му тон. — Не е, а? Не може да е той, нали?

— Той е. — Гласът на т’Пас прозвуча безстрастно. — Видях Каин на церемонията по Отказа след битката при Серано.

— Но това е било преди, колко, двайсет години — възрази някой и т’Пас отвърна с леко поклащане на главата си.

— Не съм сбъркала.

Един едър млад огрило се ухили през бивните си.

— Направо ви сритва цялата теология отзад, нали? — попита той, докато оглеждаше зловещо извития си боен нокът. Откъм малката му групичка подлизурковци се разнесе кискане.

— Каинизмът не е теология, Орбек — отвърна т’Пас с обичайното си вежливо спокойствие. — Това е философия.

— Наричате фъшкията сандвич, но вкусът си остава лайнян, ъхъ?

— Прекланям се пред твоя опит, що се отнася до аромата на фъшкиите — отвърна т’Пас.

Младият огрило прие думите й с широка усмивка и кимане на главата.

— Да, хубаво — отвърна той приятелски. — Но някой ден тази твоя уста ще ти вземе главата, ъхъ?

— На твое разположение съм. — Т’Пас го гледаше спокойно, докато най-накрая той повдигна рамене, засмя се и й обърна гръб; започна да разбутва наблъсканите затворници, следван по петите от подлизурковците си.

След като той се махна, т’Пас отново се върна към разговора, който бе прекъснат от появата на Каин. Събеседникът й бе един широкоплещест фей, доста висок за расата си, който беше седнал край една от канавките. Едното му бедро беше странно издуто, сякаш в него растеше нещо злокачествено, а пищялът на другия му крак беше издут на буца под коляното като зле зараснало старо счупване.

Той притисна колене към гърдите си и погледна към бившия вицепосланик с големите си златисти очи. Отвесните им тесни зеници се бяха разширили в сумрака на Ямата. Въпреки очите, въпреки гъстата платинена коса, която стигаше до първата става на пръстите му, той не изглеждаше съвсем като елф; лицето му беше набръчкано от възрастта и тежкия живот и той изглеждаше почти като човек — като мъж, който бързо приближаваше петдесетия си рожден ден.

— Защо се заяждаш така? — попита елфът, който приличаше на човек. — Какво печелиш от това?

— Желанията ми не са твоя грижа, освен ако не съвпадат с твоите и не им противоречат — отряза го тя; после сви рамене и се настани до него. Снижи глас и приближи главата си до неговата, за да могат да разговарят тихо в непрестанния шум от гласове около тях. — Поне такава е догмата. Всъщност обичам да се заяждам. Това е вербална проява на превъзходство; може да си забелязал, че съм интелектуална хулиганка.

— Нима има догма? Каинистка догма? — попита мъжът елф. — Как може да съществува каинистка догма?

— Догма в смисъл общоприети идеи, върху които се основават нашите разсъждения. Но ти се отклоняваш от темата, Делиан. Разговаряхме за онова, което искаш ти.

— Знам. — Делиан въздъхна. — Точно това е проблемът.

— Не може да не искаш нещо…

— Искам много неща. — Той повдигна едното си рамо и го отпусна отново. — Искам брат ми да е жив. Искам баща ми да е жив. Искам…

Тя го спря с вдигане на ръката.

— Не можеш да върнеш звъна в камбаната, Делиан.

— Да — отвърна той. — Това съм го чувал.

— Въпросът е не какво се надяваш, че може да стане, а какво искаш да се случи по различен начин. Кажи ми какво искаш да направиш.

Той притисна лице към коленете си.

— Няма значение какво искам — рече той с приглушен от коленете глас. — Губиш си времето с мен, т’Пас. Ако питаш умиращ човек какво иска, той ще отвърне, че иска да живее. Ти казваш: „О, съжалявам. Какъв е вторият ти избор?“ — Делиан леко завъртя глава, сякаш бършеше очите си в панталона. — Аз просто седя тук и чакам да умра.

— Всички можем да седим и да чакаме да умрем още от деня на нашето раждане. Онези от нас, които искат да го правят, избират да зададат — и да отговорят — онези два въпроса, които определят всяко разумно същество: Какво искам? и Какво ще направя, за да го получа? Които всъщност са двете половини на един въпрос: Каква е волята ми? Каин ни учи, че отговорът винаги може да бъде открит в собствения ни опит; животът ни изгражда структурата на въпроса, а правилно формулираният въпрос съдържа в себе си отговора.

— Искам да ме оставиш на мира, т’Пас — рече Делиан, притиснал устни към коленете си, сякаш искаше да загризе собствената си плът. — Не мога… да говоря за това сега. Моля те.

Тя се изправи и сви устни; после кимна.

— Може да се върнем на тази тема по-късно, когато се почувстваш по-добре.

— Да — отвърна Делиан. — Може би по-късно.

По тона му т’Пас се досети, че той не вярваше тя да остане жива толкова дълго.