Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (169)

9.

Тя си спомни как седеше в симкреслото на Шермая Доул и гледаше куба със записа на „Заради любовта на Палас Рил“.

— Майната му на града — беше казал Каин. — Бих изгорил целия свят, за да я спася. — И тя така и не разбра как може да говори такива неща.

— И отговорът отново е много прост. Той е зъл. — От разпокъсаната памет на тялото, което тя обитаваше в момента, се надигна нов спомен: отново Хари, вече по-възрастен, със сиви кичури в косата, без брада, само с набола четина на брадичката, която заплашваше да стане двойна, свива рамене в носилката, която стои на ръба на кратер високо в Трансдейските планини, близо до Седлото на Хрил. „Бъдещето на човечеството — казва той бавно, с лека тъга, сякаш изрича грозна, но неизбежна истина — може да ходи да се шиба.“

Как можа да го каже? Наистина ли го вярваше?

— Виждаш ли? Ние не сме ти враг. Той е врагът. Той е превъплъщение на злото. Да ти изброим ли някои от престъпленията му?

Клетвопрестъпник. Тя видя лицето му в спомените на Фейт — как се гънеше в хватката на сопитата и се кълнеше, че ще я спаси. Както някога се бе заклел, че ще оправи всичко.

Лъжец. Засипаха я образи от „Заради любовта на Палас Рил“, как Каин лъжеше често и безмилостно, манипулираше дори Краля на Кант — най-близкия си приятел, — като го накара да рискува собствения си живот и живота на всичките си хора.

Убиец. Тя преживя отново онзи момент, когато го намери в задната уличка на Анхана, в края на „Слуга на Империята“. Отново държеше главата му в скута си, докато кръвта му изтичаше от грозната рана в корема, останала му от сблъсъка с пазача пред спалнята на принц-регента Тоа Фелатон. Отново изпита шок и отвращение, когато установи, че захвърлената наблизо парцалена топка е всъщност окървавената, омазана с фекалии глава на принц-регента, който бе убит в леглото си.

Не можеше да спори с тези обвинения, но въпреки това…

Въпреки това…

Каин…

Още щом си помисли за него, тя почувства ритъма му в Песента на Чамбарая: пулсиране на свирепа ярост и отчаяние, прикрити от мрачно веселие. Можеше да го усети на мястото, където се намираше в момента: прикован към влажна варовикова стена, гол и омазан в собствените си нечистотии, с разяждани от гангрената, безжизнени крака.

Видя сияйната бяла звезда, която беше виждала и преди в Желязната стая, където лежеше привързана към олтара, докато той се пазареше с един бог за живота й. Той гореше: гореше със сурова бликаща енергия, която изпепеляваше всичко живо.

Тази звезда…

Палас си спомни как седем години по-рано се бе изправила срещу бога Ма’елкот в битката, която се вихреше в небесата над Стадиона на победата. Можеше да го смачка — реката бе изпяла невъобразима сила, — но тази победа щеше да бъде заплатена с цената на живота на десетки хиляди от Любимите му деца и щеше да съсипе милиони дървета и тревички, риба и видри, с живота на всички видове, които се хранеха от Песента на реката. Заради това безчислено множество тя му предложи своя живот и живота на Хари.

През всичките тези години тя го беше обвинявала, че се е отдръпнал от нея. „Но всъщност аз бях онази, която се отдръпна. Всичките онези същества, които никога не бях виждала и които не бяха виждали мен, бяха по-важни от него. Тогава как мога да твърдя, че съм го обичала?“ С любовта на богиня може би: любовта, която се отнася към всички еднакво и към никого в частност. „Това, че бях едновременно богиня и жена, ме направи лоша богиня и още по-лоша жена.“

Сега се беше изправила пред огледален избор; можеше да приеме протегнатата ръка — можеше да сътрудничи, вместо да убива — и така щеше да спаси не само милиардите на Земята, но и дъщеря си.

И въпреки това не се съгласяваше.

Не можеше да го направи.

Не можеше да забрави какво бяха причинили на Фейт. Не можеше да ги възнагради за това. Не можеше да се превърне в съучастник на мъчението на дъщеря си.

И най-сетне не можеше да направи онова, което искаха от нея, защото не ги харесваше.

Над нея се издигна сияние и в новата светлина тя видя кой й пречеше да се съгласи.

Това беше Рейт.

Палас бе променила тялото му — а то бе променило нея. Оформяше начина, по който се изразяваше волята й; оформяше дори представата й за собственото аз и начина й на мислене. Сега тя бе нещо различно от онова, което бе представлявала някога. Беше станала по-човечна.

Приличаше повече на Каин.

В Рейт също гореше звезда.

Сега вече разбираше защо Хари толкова се ядосваше, когато тя го караше да забрави за своето нещастие и да заплава заедно с реката. Помисли си изненадано: „Може би ако не е редно да си нещастен, човешките същества нямаше да са толкова добри в това.“

— Но това е просто рефлекс, скъпо момиче; артефакт от тялото, което си обсебила. Ако се прехвърлиш в друго тяло, отговорът ти може да се промени.

— Това е моето тяло. Това е моят отговор.

— Залогът е твърде голям, за да се остави решението на случайни биологични фактори.

— Нима? В такъв случай можете да го наречете просто — тя си позволи да се усмихне горчиво — лош късмет.

Тя отново извика в съзнанието си света Рим, който й бе изпратил Слепият бог, онзи райски град на мира, който обхващаше цяло Отвъдие. Всевиждащото й око се рееше из небесата и се гмуркаше сред лъскавите бели сгради, преминаваше над улиците и реките, надзърташе в градините и парковете, басейните и дърветата, в баните и спалните; тя претърсваше цялото прекрасно бъдеще на Слепия бог.

— Какво търсиш?

Палас срещна пекари и месари, писачи и боклукчии, фермери и лозари, учители, разказвачи, играещи деца и страстни любовници. Срещна резбари и бъчвари, каменоделци и мелничари; срещна домакини, грънчари, стъклари и ковачи. Намери всякакви видове хора, с изключение на един.

— Какво? Какво търсиш?

— Търся една бяла звезда.

— Не мисли за красотата; тя е съблазън. Тук са заложени много животи. Ами децата?

— Един мъдър човек веднъж ми каза, че сред смъртните състраданието е достойно за възхищение. И обратното, че у боговете се счита за слабост.

— Готова си да убиеш човешката раса заради един мъж?

— Не, предполагам, че не съм. — В сърцето й бавно растеше и зрееше увереност, която постепенно се разпростря сред дърветата в новородената анханска джунгла. — Но кой ще раздели едното от другото?

— Ти служиш или на живота, или на смъртта.

— Какъв живот? Това не е битка между живота и смъртта, а между твоя живот и неговия. И знаеш ли какво? Неговият ми харесва повече.

— Той е зъл. Ти си виждала неговото зло и знаеш, че е истина.

— Друг мъдрец веднъж ми каза, че когато някой започне да говори за добро и зло, най-добре да си държа портфейла подръка.

Лъхна я тихо примирение, равнозначно на свиване на рамене:

— Ако не си с нас, значи си против нас. — В гласа звучеше безлична заплаха.

Тя потърси в себе си страхове и преоценки. Намери няколко от първите, но нито една от вторите.

— Така да бъде.

Настъпи продължителна, наситена с интензивни размишления пауза. После Слепият бог каза:

— Дъщеря ти е при нас.

— И тя е единственото ви оръжие — отвърна Палас с хладината, която струеше от ледения поглед на Рейт. — Няма да посмеете да я нараните.

— Вероятно. Но от друга страна… Можем да нараним теб.