Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (139)

7.

Не виждам кога Делиан се е приближил до мен, докато не се спъва и едва не пада на земята. Един от стоящите наблизо затворници го подхваща и се опитва да го изправи, но Делиан го избутва и продължава да върви.

— Орбек — казвам тихо аз, — не го изпускай от очи. Като че ли има нужда от помощ.

Това си е мащабно омаловажаване: той изглежда така, сякаш се нуждае от неколкоседмичен престой в болница на система с набор от широкоспектърни антибиотици. Успява да премине със залитане по една от разчистените от момчетата пътеки и спира пред мен, олюлявайки се.

— Знам какво правиш — казва ми той.

Поглеждам към Орбек и той ми кимва. После става и се приближава до Делиан изотзад, за да може да го подхване, когато нещастникът се срине. Дори да е забелязал движението му, Делиан не го показва.

Целият лъщи от пот и кожата му прилича на мокър порцелан; очите му са обградени от червеникаволилави кръгове. Опитва се да приглади косата си назад и ръката му трепери.

— Тренираш ги да убият пазачите на донжона — казва той.

— А по-силно не можа ли да го кажеш? — питам го аз. — По дяволите, Крис.

— Виждал съм го и преди — настоява той с пиянски глас. — Пристъпваш напред и извиваш тялото си, за да поемеш удара от тоягата с рамо, а не с главата си. Чупиш му ръката, защото ризницата не защитава ставите. Виждал съм го. Знам какво правиш.

— Крис, човече, седни малко. — Потупвам с длан каменната пейка до мен. — Хайде. Седни, преди да си се строполил на земята.

Той клати глава.

— Не. Не, и без това ми е трудно. Стоенето прав ми помага да мисля. — Той стиска зъби, свива ръката си в юмрук и процежда: — Това е грешка. Не го правиш както трябва. Правиш всичко на обратно.

— Не се нуждая от одобрението ти — напомням му аз.

— Това е погрешно…

— Целият ми живот беше развлечение на някого — процеждам през зъби. — Но смъртта ми няма да бъде. Нито пък тяхната.

Той се отдръпва назад, сякаш се е приближил твърде много до огъня и пламъкът е облизал лицето му.

— Хари… но…

— Не. Ще ги накараме да си платят. Когато копелетата слязат долу за нас, ще се изненадат до смърт. Тяхната.

Орбек скръства ръце така, че бинтованият му боен нокът да се облегне в свивката на другия му лакът, и в жълтите му очи проблясва одобрение. Шинирахме нокътя по цялата му дължина. Сигурно адски боли, но поне ще може да се бие. Той не схваща нищо от приказките на развлечението, но останалото е абсолютно разбираемо: когато огрило си пожелават един на друг късмет, те казват „умри в битка“.

— Не, не, не — настоява Делиан. Затваря очите си, сякаш се страхува, че ще изпаднат от главата му, и заговаря много бавно и отчетливо. — Ти се приготвяш да загубиш, не разбираш ли? Приготвяш се да загубиш. Всичко това? — Той махва с ръка през рамо, без да отваря очи, като едновременно показва и пропъжда изпълнилите Ямата бойци. — Тренирате да умрете.

— Може би наистина имам нужда от тренировка — отвръщам аз. — Напоследък нямам голям късмет.

Орбек се хили — репликата му допада, — но Делиан дори не я забелязва, съсредоточен върху онова, което се опитва да каже.

— Питай т’Пас — казва той. — Или по моя начин, или никак: постигнал си никак, но си изпуснал моя начин. Половината истина е все едно лъжа, Хари.

От мястото, където седя, се виждат добре широката обкована с бронз порта на балкона, зад която започва стълбището към Съдебната палата. Крилата й се отварят; отгоре се стичат облечени в брони мъже. Те носят заредени арбалети и се пръсват по балкона. Гледат мен.

Май ще имам време само за половината истина.

— Трябваше да говорим за това вчера, Крис. — Срещам мрачния поглед на Орбек. — Готов ли си за това?

Орбек ми показва бойните си нокти.

— Роден съм готов, шефе.

— Доведи т’Пас.

Той кимва и се отдалечава с тежки стъпки; от него като електрически заряд струи свирепо очакване. Затворниците, покрай които минава, се умълчават. Всички поглеждат към арбалетите; след това поглеждат към мен.

— Какво искаш, Хари? Какво искаш ти? — казва Крис. — Поискай повече. Не се целиш достатъчно високо.

— Напоследък живея по-близо до земята.

На балкона се строява отрядът за спускане — шестима пазачи в пълни доспехи, въоръжени само с тояги. В Ямата не пускат никого с лъкове или хладни оръжия. Мъжете от отряда носят пластинчати доспехи вместо обичайните ризници, които обличат пазачите. Арбалетите на останалите са по-слаби, изработени специално за донжона; кръстовидните им накрайници не могат да пробият стомана.

Тази промяна беше направена след последния път, който се бях озовал тук. Заедно с едно вече мъртво момиче, на име Талан, показахме на тия шибаняци какво се случва, когато затворниците сложат ръце върху бойните им арбалети.

Делиан се приближава и ме улавя за китката.

— А ако можеш да останеш жив?

— А ако не искам?

Орбек се появява заедно с т’Пас. На лицето й е изписана същата непоколебимост, която чувствам и аз.

— Струва ми се, че още е рано. Мислех, че разполагаме с повече време — казва тя. — Още два-три дни щяха да ми дойдат добре.

— Горе-долу така се чувстват всички, които се качват по стълбичката към бесилката, а?

Тя кимва.

— Когато дам сигнал, нападнете отряда за спускане. По трима на човек, може и повече — казвам й аз. — Използвай най-слабите си мъже — те трябва да привлекат стрелите.

Пазачите няма да се притесняват да стрелят; нали арбалетите им са по-слаби. Кръстовидните им накрайници не могат да пробиват брони, но могат да разкъсват плът и кости като промишлена месомелачка.

— Затова ми трябваха допълнителните дни — отвръща т’Пас. — Просто още не са готови. Ако един или двама се пречупят, останалите може да отстъпят.

— Тогава избери такива, които няма да се пречупят. Познаваш ги, т’Пас: това са онези, които не искат да доживеят до екзекуцията си.

— Никой от нас не иска да доживее до екзекуцията си, Каин.

— Да, без майтап. Дори не си помисляй да отиваш ти. Трябваш ми като мой командир в Ямата. Когато стане напечено — организирай хората. Подгони ги нагоре по стълбата. — Зареждането на арбалет отнема време. Никога не съм виждал някой да изпъне тетивата и да зареди нова стрела за по-малко от пет секунди, и то в най-добрия случай; стресът от битката най-малко ще удвои това време.

А спускаемата стълба е дълга малко над четиридесет метра.

— Орбек, ти вземи Дини, Флечър, Аркен и Гропаз. — Това са двама от най-младите, най-злобни бивши Змии и двама жизнерадостно кръвожадни огрило. — И атакувай стълбата веднага, щом стрелците пуснат първия залп по тълпата. Ти ще се движиш трети, чуваш ли ме? Трети. Змиите да минат отпред; по-добре да пожертваме Дини и Флечър, отколкото твоите момчета. Трябва да завладеем лебедката — ако стълбата отново се вдигне, край на купона. Ти ще си командирът ми на горния етаж. Не губи време да убиваш мъжете при лебедката, просто ги преметни през парапета; ние ще се погрижим за тях тук долу.

— Както кажеш, шефе.

— Т’Пас, точно зад Гропаз пусни още една групичка; следващият залп ще бъде насочен към лебедката. След това — ръкопашен бой.

— Хари, спри се — казва Делиан. — Помисли за миг — помисли! Можеш да се справиш по-добре.

Орбек отговаря вместо мен, усмихвайки се широко зад бивните си.

— Няма нищо по-добро от това.

Пазачите до лебедката я завъртат. Стълбата започва да се спуска с дрънчене. Кимвам на Орбек.

— Събери момчета си и застанете близо до мястото, където ще докосне пода.

— Както кажеш, шефе. — Той се отдалечава с тичане.

— Т’Пас… — започва Делиан, но гласът му секва пред празния й поглед. Тя е готова да умре.

— Ще изчакам колкото се може повече — казвам й аз. — Събери хората си, т’Пас. Не разполагаме с много време.

Тя кимва, обръща се и миг след това вече се е озовала сред затворниците; хваща един за ръката, а друг за рамото и ги повежда нанякъде.

Делиан се обръща отчаяно към мен и ме улавя за китката; ръката му пари и е хлъзгава от пот.

— Хари, трябва да се целиш по-високо. Трябва да се опиташ да постигнеш повече. Умирането е лесно! Сам го каза. Откога Каин търси лесния изход?

Подножието на стълбата се намира само на два метра от пода и аз просто нямам време за тия глупости. Дръпвам си ръката и ръмжа:

— Каин е просто роля, по дяволите. Аз го създадох. Той е измислица. Не съм Острието на проклетия Тишал, аз съм просто шибаният Хари Майкълсън. Някога бях адски добър Актьор, а сега съм просто сакат тип на средна възраст, на когото му остават няколко минути живот.

— Ако, Хари! Ами ако?

— Какво „ами ако“?

— Ами ако всички са прави за теб? Ами ако историите за теб са истина? Ами ако наистина си Острието на Тишал? — пита Делиан. — Ами ако наистина си Врагът Божи?

— И какво от това? Искаш просто да свия рамене и да се ухиля? Добре, сакат съм. Добре, заклаха Шана. Добре, просто лежах в димящата й кръв. Добре, баща ми е мъртъв, добре, Фейт я няма и добре, мамка му, не ми пука за това. Нима очакваш просто да го преглътна?

— Не — настоява упорито той, клатейки глава, сякаш се опитва да размърда мозъка си и да го вкара на мястото му. — Не, не, не, не, не! Никой не трябва да преглъща нищо, не разбираш ли? Всичко, което се случва в живота ти — всяко едно нещо, — оставя белег. Незаличим белег. Не е нужно да го преглъщаш. Ако изтриеш белега, ще изтриеш част от същността си.

Той се приближава и се вкопчва с двете си ръце в мен. Трепери от треска; очите му се подбелват, бузата му потрепва в тик.

— Белезите са ключът към силата — казва той. Дъхът му мирише на ацетон и гнили плодове. — Белезите са карта на красотата.

Навежда се толкова близо, сякаш се кани да ме целуне, и прошепва:

— Всеки от нас представлява сбор от белезите си.

Отрядът пазачи започва бавно да се спуска по стълбата.

Отърсвам се от ръцете му и го отблъсвам назад.

— Вече идват. По-добре се скрий, докато още можеш.

— Ами ако — казва той — Хари Майкълсън всъщност е ролята? Ами ако сакатият мъж на средна възраст е ролята, която Каин играе, за да може да живее на Земята?

Отрядът слиза от стълбата. Разблъсквайки затворниците с тоягите си, пазачите се отправят към мен. Походката на офицера им ми е твърде добре позната: той очаква битка. Само че си няма представа колко сериозна ще бъде тя.

— Стига приказки, Крис. Махай се оттук — ръмжа аз и подкрепям съвета си със силно блъсване, от което той залита и пада на пода. Затварям очи, за да не виждам болката, която изкривява лицето му.

Когато отново ги отварям, отрядът пазачи вече е застанал пред мен. Орбек и момчетата му се намират на десет фута от подножието на стълбата. Т’Пас ме гледа напрегнато от десетина ярда, притиснала ръка към гърдите си в очакване на кимването ми. Офицерът вдига забралото си, изважда две ръждясали окови и казва:

— Докладваха ни, че създаваш проблеми тук долу.

Ох. Ох, мамка му, ясно.

Сега вече разбирам.

Не става дума за Фестивала на Възнесението; до него има още няколко дни. Става дума за мен. Аз създавам проблеми, твърдят те, и честно казано, ми е трудно да оспоря това.

Проблемите в Ямата ги изпращат в Шахтата.

Сега вече животът ми е пълен.

Поглеждам към Делиан.

Ако, мълвят изпълнените му с болка очи.

А наоколо стоят хората, които са готови да умрат за мен…

Протягам ръцете си напред, обръщам китките си нагоре и въздъхвам, докато офицерът ми слага оковите.

— Да, добре, все тая — казвам аз. — Да вървим.