Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (148)

8.

Два дни баржата пълзя нагоре по реката, тласкана от напяващите гребци и дърпана от впрягове с волове, които магистър Досейн наемаше по пътя. Сега се поклащаше закотвена край стената на Стария град, малко над Моста на рицарите.

Почти цял ден и половина мина, докато се сдобият с всичките нужни разрешителни от императорските власти; през последните няколко часа екип от Манастирски инженери набързо построи огромен въртящ се кран, който се извисяваше над градската стена. Въжето в основата на рамото му бе прекарано през двуролков полиспаст, а в края му бе свързано с единичен блок, от който висяха четири вериги. Към всяка верига бе привързана по една дървена кука; куките бяха заковани около онази площ от палубата, върху която все още лежеше сгърченият Рейт, който не изпускаше меча от ръцете си.

Палубният навес беше разглобен и сега един надарен с магьоснически сили монах обикаляше палубата и изрязваше онази част, върху която лежеше Рейт, използвайки една от най-ценните реликви на посолството: боен жезъл, изваден от реката шест години по-рано, за който се смяташе, че е принадлежал на Палас Рил.

Деймън надникна между зъберите на стената; до него стоеше Главният пазител на посолството. Деймън зачеса стръвно върховете на пръстите си, чиято кожа бе суха, напукана и кървеше. Той усещаше ко̀сите погледи на Главния пазител, но не му обръщаше внимание. Мъжът беше идиот и винаги се противопоставяше на Деймън — поредният незначителен глас, който заговорничеше зад гърба му. Двамата наблюдаваха мълчаливо как синкавобялото енергийно острие проблясва и се прибира отново във фокалния кристал на бойния жезъл.

Камъкът на стената беше хладен и влажен от росата. Деймън опря лицето си в него, за да охлади треската си. От сутринта беше пил съвсем малко течности; гърлото го изгаряше и му беше трудно да преглъща.

Наблизо стоеше капитанът на баржата, кършеше ръце и мърмореше нещо под носа си.

— Тромаво решение — промърмори Главният пазител може би за стотен път.

Деймън изсумтя. Да, решението не беше идеално; не беше и евтино. Но щеше да отведе Рейт в трезора, без никой да изгуби живота си.

— Аз казвам направо да застреляме кучия син — изръмжа капитанът на баржата, който стоеше зад тях. Покрай повредата на палубата му и принудата в продължение на четири дни да изпълнява командите на група монаси, които си мислеха, че владеят света, той беше изтърпял толкова унижения, колкото бе способен да изтърпи човек. — Двама стрелци с арбалети могат веднага да му видят сметката. Защо просто не го застреляте?

— Защото той е жител на Манастирите, изпаднал в беда — отвърна Деймън, без да се обръща, — и като такъв, той има правото да получи всяка помощ, която съм в състояние да му окажа.

— Ами моите права? — попита капитанът. — Аз също имам права!

— Нима?

Капитанът погледна към тила на Деймън, после към неколцината тежковъоръжени монаси, които стояха нащрек наоколо. Някой от тях отвърнаха на погледа му със смущаващо безизразни лица.

— Може би — предложи Деймън — ще проявите желание да ги изброите?

Капитанът наведе глава и отстъпи назад, мърморейки под носа си:

— Ами, хубаво, служете на своето проклето Бъдеще на човечеството, на кого му пука, че междувременно прецаквате сума ти народ.

Монахът, който се намираше на палубата, се изправи и отстъпи назад, размахвайки изпразнения боен жезъл три пъти над главата си. Мъжете, които държаха въжетата, започнаха да дърпат с всички сили и частта от палубата, върху която лежеше Рейт, се издигна във въздуха, като се поклащаше леко и потреперваше под лъчите на късното следобедно слънце.

Щяха да го издигнат, заедно с палубата, над стената и да го спуснат от другата страна, направо върху талигата, която чакаше долу, в уличката. След това щяха да потеглят бавно и внимателно по калдъръмените улички на Стария град към задния двор на Манастирското посолство, където десетина други монаси чакаха до товарната платформа; те щяха да понесат бавно и внимателно частта от палубата върху раменете си към трезора, без дори да се приближават достатъчно близо до Рейт, за да бъдат застрашени от смъртоносното острие.

Операцията бе събрала голяма тълпа от любопитни зяпачи на двата отсрещни дока и покрай каменния парапет на Моста на рицарите. Докато отрязаната част от палубата започна да се издига все по-високо и по-високо покрай стената на Стария град, на места избухнаха спонтанни ръкопляскания.

Деймън почти не ги чуваше. Той беше като омагьосан от неподвижността на Рейт — дори трупното вкочаняване отдавна щеше да е отминало.

— Той лежи така от дни — промърмори Деймън, без да се обръща конкретно към никого. — Как издържа? Изморявам се само като го гледам.

Главният пазител поклати глава. Те вече бяха обсъждали достатъчно състоянието му и така и не бяха стигнали до удовлетворяващ отговор.

— Подобни усилия за толкова продължително време — дори за половината от него — досега да са убили обикновен човек. Не мога да си представя откъде черпи сила.

— Откъдето и да е, той продължава да я използва — отвърна мрачно Деймън. — Отново се раздвижи.

Може би нещо в равномерното поклащане на палубата, която се издигаше покрай черните стени, бе пробудило спящия, а може би причината бяха смехът и аплодисментите на тълпата. Деймън бе готов дори да предположи, че по някакъв начин Рейт бе предусетил плановете им да го преместят в трезора.

Някои неща са обречени да останат загадка.

Деймън видя само, че нещо накара Рейт да се претърколи и да притисне острието на Косал към едната от веригите, приковани към палубата; тя се скъса със звучно хрррт, каквото се чува при търкането на шкурка по сребърна камбана.

— Дърпайте! — изкрещя Деймън. — Дърпайте, да ви изгният очите дано!

Платформата се заклати по-силно отпреди. Още двама монаси се хванаха за въжето и задърпаха отчаяно, за да я прехвърлят през стената, но Рейт се изтърколи до следващия ъгъл и Косал преряза още една верига. Тълпата се развика разтревожено, а платформата се люшна като капак в пода под бесилка и Рейт полетя надолу към палубата на баржата, която се намираше на около шейсетина фута под него.

Деймън проследи падането му с мрачен поглед.

Когато Рейт пропусна парапета с няколко инча и със силен плясък цопна във водата, тълпата отново заликува. Главният пазител размаха ръце и извика: „Гмуркачите! Гмуркачите!“ Монасите, които се намираха на палубата, затичаха към парапета, но Деймън надвика глъчта с изненадващо мощно: „По местата си! Това е заповед!“

Главният пазител се обърна към него.

— Магистър Посланик, не можете…

— Мога. Вие сте този, който не може. Тук аз съм властта. Никога не си позволявайте да издавате заповеди по време на моя операция.

— Но той може да е още жив! Може да бъде спасен!

— Не и от нас — отвърна Деймън. Той протегна ръка към непроницаемите тъмни води на Великия Чамбайген. — Би ли изпратил хора в това? И какво ще се случи с онези, които извадят късмета да го открият?

— Аз… аз… — В очите на Деймън Главният пазител можеше да види отражението на прерязаните вериги, които се поклащаха над палубата на баржата, и образът го остави без думи. — Съжалявам, магистър Посланик — изпъшка той, когато гласът му най-после се върна. — Не помислих за това.

— За тяхно щастие, аз помислих — отвърна Деймън и му обърна гръб. Наведе се през стената и се загледа надолу към мътните води на реката в търсене на някакъв знак, че Посланик Рейт може да е още жив.

Минутите минаваха, а пострадалият Посланик така и не се появи.

Деймън затвори очи.

След известно време Главният пазител попита със съвсем тих и покорен глас:

— Смятате ли, че вече можем да изпратим гмуркачи? Той сигурно се е удавил и вече можем да си върнем меча. Не можем да рискуваме той да попадне в непредпазливи ръце.

— Не съм съвсем сигурен, че е мъртъв — отвърна Деймън. — Трябваше да е умрял още преди часове, дни дори. Не знам какво го е поддържало тогава; не знам дали все още не продължава да го поддържа.

— Тогава какво да направим?

— Онова, което трябваше да направим в самото начало, ако не бях заслепен от собствената ми хитрост — рече флегматично Посланикът. — Ще чакаме, ще наблюдаваме и ще пазим.

— Ха — изсумтя капитанът от мястото си край стената. — Щеше да е по-лесно, ако просто го бяхте застреляли, както ви казах, а?

— По-лесно, да — съгласи се Деймън и въздъхна тежко. — Сега си вървете, преди да се поддам на изкушението да опростя проблема, който имам с вас.