Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (175)

15.

В апаратната, която обслужваше Синхронизираната серийна програма, Слепият бог разговаряше със себе си.

Той имаше две усти. Гласът, който излизаше от едната, беше плътен, равен и сладък, като мед; гласът, който излизаше от другата, се отличаваше с рязка дрезгавост. Нямаше никакво значение кой от двата гласа говореше, защото участникът в монолога бе само един.

— Неуспех — промърмори единият, когато екраните, които показваха картината на горящите, обрасли с джунгла брегове на Анхана, примигнаха, показвайки бял статичен шум. — Само временен неуспех.

— Който дори не е особено сериозен — отвърна вторият, когато друг екран, показващ горящата, покрита с черно масло повърхност на реката, побеля, последван от трети.

В апаратната ставаше все по-светло, докато екраните, предаващи картина от Анхана, постепенно бяха запълнени с електронен сняг. Слепият бог разбираше какво бе направила Палас толкова ясно, колкото Палас бе проумяла неговите стъпки, и в това нямаше нищо учудващо. Връзката с реката се прекъсна миг след като побеля и последният екран, и Фейт Майкълсън проплака някъде в дъното на съзнанието на Слепия бог. Уинстъновият портал към града беше запечатан.

— Трябват ли ни Актьори, за да се сдобием с меча?

— Бих казал, че не. Имаме отряди. Бойни отряди. Социалната полиция. Въоръжени мъже. Стига да поискаме, можем да завладеем града.

— Искаме.

— Да. Трябва ни история. Трябва ни история, която да ни осигури поддръжката на хората.

— Нищо по-лесно от това. Можем да им кажем, че трябва да нахлуем.

— Градът гори.

— Нямаме друг избор.

— Разбира се, че нямаме друг избор.

— Само така можем да спасим Каин.

— Вярно е. Само така можем да спасим Каин.

Към съскането от говорителите в апаратната се присъедини хрипкав задъхан кикот — безброй звукови файлове със записан смях от предаванията по цялата планета. Всъщност това бе смехът на Слепия бог, който се кикотеше на собствената си шега.