Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (131)

13.

Прехвърлянето стана мигновено, неволно: схруска костите му със зъби и изсмука костния им мозък, смачка черепа му като черупка, изкара навън червата му с езика си от бодлива тел. Крис Хансен беше написал: „Не мога да си представя какво ще ти струва животът, който си избрал да водиш.“

Не беше нужно да си представя повече.

Прехвърлянето го върна в миналото, седем години по-рано: запрати го на арената, проснат върху един изстиващ труп, със забит в гръбнака меч. С едната си ръка хвана дръжката на меча, за да активира магията му, докато с другата притисна шията на предателя върху острието му. Главата му остана в ръката му и той я подхвърли като топка в скута на бога, който бе коленичил наблизо. Богът произнесе със заекване думите, които Хари умираше да чуе, думите, които щяха да спасят и него, и богинята, която обичаше — и когато заблещука призматичният ореол на Уинстъновия портал, готов да отнесе обратно в ада него и всеки, когото докосваше, той се пресегна… и улови ръката на коленичилия бог.

Защо?

И до днес Хари не се беше замислял върху това.

Може би в отговора на този въпрос се криеше същността на целия му живот.

Делиан си спомни как през всичките тези години чувстваше, че този мъж е много по-истински от него, че смъртоносният харизматичен уличен хулиган, когото познаваше, е свързан с някаква фундаментална структура на битието; спомни си как сам бе мечтал да се докосне до тази реалност. Сега го бе направил: и в гърдите му се завихри спирална галактика от болка и загуба.

Прехвърлянето прекъсна почти в същия миг, в който се бе осъществило. Останал без дъх, Делиан се вкопчи в жената, която стоеше до него. Горе дребният сакат мъж махна небрежно на затворниците, които носеха носилката му, и те отново тръгнаха надолу по стълбата.

Делиан доближи устни до ухото на т’Пас, за да може тя да го чуе през виковете на тълпата.

— Заведи ме при него. Моля те, т’Пас — каза той. — Трябва да го защитим — те ще го разкъсат на парчета!

Тя поклати глава и извика отговора си в ухото му:

— Всичко вече е уредено! В подножието на стълбата има мои хора, които ще посрещнат Каин.

— Трябва да вървим… трябва да сме там. Трябва да отидем там — настоя Делиан.

Т’Пас наклони глава и го изгледа преценяващо, преди да отговори, този път по-тихо:

— И какво смяташ, че можеш да направиш за Каин? Делиан, ти едва се държиш на крака.

— Добре — отвърна той, клюмвайки. — Добре, но…

Делиан погледна към тавана, към пода, към затворниците, които се тълпяха около тях, но не и към нея. Най-накрая рече:

— Не става дума за това какво мога да направя за него, а какво той може да направи за мен. Трябва да поговорим, само за минутка. — Срамуваше се колко отчаяно — безнадеждно — бяха прозвучали думите му, но т’Пас или не го забеляза, или не я интересуваше. Не можеше да й каже: Защото той веднъж ми каза, че съм най-смелият кучи син, когото е срещал. Не можеше да й каже: Защото преди двайсет и седем години го предадох. — Не спираш да ме питаш какво искам. Искам… трябва… да говоря с този човек. Може би само за минутка; трябва да разговарям с него.

Т’Пас го погледна с присвити очи, сякаш се опитваше да открие нещо дребно и тъмно в главата му; изведнъж лицето й грейна в усмивка.

— Добре — рече тя. — Самата аз бих поговорила с него.