Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (187)

1.

Когато съзнанието му отново пресече границата на света, той лежеше по очи върху мръсен калдъръм с обърнато наляво лице и топлите като кръв камъни се забиваха в бузата му. Около него се вихреше огнена буря. Някой с болезнено силни ръце натискаше гърба му, за да изпомпа речната вода от дробовете му. Отвори уста, за да каже нещо, но вместо това повърна вода, примесена с кръв. Тя оплиска дясната му ръка, неговата дясна ръка, и той я сви в юмрук.

— Мисля, че се свести — рече някой.

За цяла една лепкава вечност той не можеше да си спомни кой е и къде се намира. Беше сънувал, че е Каин, че лежи сакат в собствената си мръсотия. Озарената от пламъците нощ не му подсказваше нищо, а ноздрите му бяха затъкнати с противната воня на донжона. А сега вонята на отходно място бе изместена от по-тежка смрад: остра и горчива, не много по-различна от миризмата на пушека, който излизаше от артанските минни машини в Трансдея, докато те гризяха склоновете на планината.

Същите силни ръце го обърнаха по гръб. Погледът му се плъзна покрай двете непознати лица към талазите от черен дим, които скриваха звездите.

— Посланик — произнесе нечий глас, заглушавайки бученето на пламъците. — Магистър Рейт, чувате ли ме? Трябва да ви преместим оттук. Как е дишането ви?

Точно така — помисли си той. — Рейт. Аз съм Рейт.

Беше му трудно да си поеме дъх, но не знаеше дали причината е във водата, която бе останала в дробовете му, или е заради топлината на пожара, който бушуваше наоколо. Плътен мехур от чужди спомени изригна от блатистия кръвоизлив в мозъка му, но се пукна и изчезна, преди да успее да го сграбчи.

— Рейт, кажете нещо — обади се друг глас, дрезгав и пресипнал, сякаш се бе продрал от викане.

Над него се надвеси нечий силует, който после приклекна отстрани. Алените пламъци осветяваха половината от обгорялото му лице, а другата половина беше скрита в тъмна сянка. Прошарена брада бе набола по долната му челюст, а кървясалото му око изглеждаше така, сякаш не беше мигало няколко дни. Човекът носеше роба на Манастирски посланик, измачкана, разкъсана и покрита с мръсотия.

— Изгубих трима монаси в горящото масло, докато те изваждахме от реката — произнесе рязко той. — Трима добри мъже. Последните добри мъже. Последните мъже, на които можех да се доверя. Сега разполагам с теб и искам отговори.

Той се наведе по-близо, поглъщайки Рейт с гладен поглед.

— Какво е значението на този меч? Какво ти направи той? В какво се превърна ти и какво стори с този град?

Рейт машинално разпознаваше чутите думи, но не можеше да разбере смисъла им.

— Магистър Деймън — изрече предупредително един от монасите. — Трябва да тръгваме. Животът ни е в опасност тук.

Деймън свирепо оголи пожълтелите си зъби и се обърна към мъжа:

— Ще чуя отговора му! Не можеш да ме спреш!

— Каквото и да каже, няма да има никакво значение, ако огънят ни изпепели — отвърна мрачно монахът и с изненадващ животински рев Деймън се хвърли към гърлото му. Двамата се стовариха на земята и се скриха от погледа на Рейт. Той не можеше да извърне главата си, за да ги види, но чуваше пъшкане и злобни проклятия, придружавани от звучните удари на юмруци в мускули.

Опита се да влезе в ментално зрение, да използва силата си там, накъдето не можеше да насочи погледа си, но видя само вихрещия се наоколо пожар. Опита се да се надигне на лакти, да се претърколи настрани, за да се изправи до седнало положение, но не успя.

Лявата му ръка беше парализирана.

Пръстите на дясната му ръка опипаха безчувствената зона, която започваше от гръдния му мускул и обхващаше цялото му рамо, продължавайки по цялата ръка, която беше мъртва като месо в помещение за опушване. Опита се да извика, но от устата му излезе единствено приглушено грухтене; опита се да се оттласне с крака, заора с пети в земята. Но всъщност риташе само с единия крак; левият беше безчувствен като ръката му.

Помогнете ми — беззвучно прошепна Рейт. — Моля ви, някой… някой да ми помогне…

И вместо да бъде погълнат от пламъците, той се видя проснат безпомощно под ножовете, ноктите и зъбите на мъже и жени, лишени от човешкия си облик заради болестта на Гарете; кръвожадни призраци, чиито опустошени души бяха водени единствено от глада и похотта си. Струваше му се, че усеща дъха им, който приличаше на вонята от кланица, че чувства топлите им лиги по шията си…

Звукът от битката беше погълнат от рева на бушуващите пламъци.

— Ето — изпъшка Деймън някъде встрани. — Ето, това е наказанието за предателство. Някой друг ще оспори ли властта ми?

Рейт присви очи, опитвайки се да прогони парещите сълзи.

Деймън се изправи до него и устата му бе омазана с кръв. Той облиза разранените кокалчета на пръстите си и изхриптя:

— Кое е то? Знам, че ти е известно, Рейт. Кой ни причини това?

Единственият звук, който успя да излезе от устата на Рейт, беше едно задавено, гъргорещо: „Не… не…“

Деймън се приближи още повече.

— Дни наред — промърмори той — аз очаквах появата ти. Сега двамата сме свързани, Рейт, ти и аз. Този град се превърна в лудница. Ти знаеш защо и можеш да ми кажеш какво да направя, за да го спася. Аз съм безкрайно търпелив, но сега търпението ми вече се изчерпва. — Изкривените му като ноктеста лапа пръсти се вкопчиха в мъртвата лява ръка на Рейт и Деймън я повдигна със смесено изражение на похот и ненавист. — Вече съм много гладен.

Лицето му се сгърчи и той отблъсна ръката на Рейт; отдръпна се замаяно настрани като мъж със световъртеж, който отстъпва от ръба на скала.

— Защо не ми помогнеш, Рейт? Знам, че можеш. Не разбирам защо ми отказваш…

Да ти отказвам? — беснееше мислено Рейт. — Погледни ме! Защо не ме погледнеш? Какво точно се очакваше от него?

— Заради водата ли е? — попита тихо Деймън, докосвайки безчувствената лява ръка на Рейт със сгърчените си пръсти. — Знам, че сме отровени, но трябва да разбера откъде може да се вземе чиста вода. Тя е единствената ни надежда, Рейт. Единствената надежда за града. Защо не ми кажеш? — Деймън наведе глава, извърна лицето си настрани и прошепна: — Толкова съм жаден…

Рейт можеше само да го гледа, задушаван от паниката, която беше сграбчила гърдите му.

— Кръвта е, нали? — рече внезапно Деймън и отново се обърна към Рейт. Очите му горяха. — Затова не искаш да говориш. Разбирам. Чистата вода няма да помогне — вече е твърде късно. Единствената ни надежда е да намерим кръв. Чиста кръв. Кръвта е живот. Трябва да пием кръв. Трябва да поддържаме живота си чрез самия живот.

Деймън отново сграбчи мъртвата ръка на Рейт. Този път я поднесе към устата си и устните му се сгърчиха от едва сдържан глад и отвращение.

— Твоята кръв ли е, Рейт? Нея ли трябва да пием? Кръвта на човека, който стана бог? Затова ли не искаш да говориш? Затова ли искаш всички да умрем? Защото не желаеш да споделиш кръвта си?

Кръв — помисли си Рейт. — В кръвта е отговорът. Но той не можеше да улови спомена. Беше научил нещо за кръвта, нещо важно. Откъде?

Богинята.

Беше го научил от богинята.

Заедно с осъзнаването го изпълни и удивление: Откога тя престана да бъде за мен Кралицата на актирите, а си остана просто богинята?

И ето: всичко беше вътре в него. Не бе успял да съхрани всичко, което бе споделила с него, но и не беше нужно: едно малко късче бе достатъчно. Кръв…

Той си спомни за кръвта.

Деймън заби зъби в китката на Рейт; долната му челюст се движеше ритмично, но Рейт почти не забелязваше случващото се.

Аз мога да го спася. Мога да спася всички.

Този път сълзите, които потекоха по бузите му, бяха от благодарност.

Деймън отдръпна окървавената си уста от китката на Рейт.

— Заболя ли те? Съжалявам за това, Рейт. Съжалявам наистина. Но аз трябва да получа кръвта ти. Без нея ще умра, а когато аз умра, посолството ще загине, а с него и Манастирите, и Империята, и целият ми живот ще си отиде за нищо. За нищо, разбираш ли? Естествено, че не разбираш; твърде си млад. Твърде си млад и силен, за да осъзнаеш безсилието на човек, който е вършил работата си години наред, всеки месец, всеки ден…

Рейт събра всичките си сили и призова менталното си зрение да раздвижи тялото му като кукла на конци. Размърда устните си и езика, произнасяйки:

— Ннне, Деееймън… Рааазбирааам… Мооога да… пооомогнааа…

— Можеш ли? Ще го направиш ли? — В очите на възрастния мъж проблесна надежда. — Какво трябва да свърша? Какво искаш от мен?

— Ннне моооята кръ… — произнесе Рейт. После въздъхна дълбоко и се опита да говори по-ясно. — Кръв. Да спасссиш… трррябвааа… — Той се концентрира максимално и упорито принуди устните и езика си да произнесат отчетливо думите, които му бяха нужни, за да спаси света. — Не моята кръв — рече той. — Кръвта на Каин.