Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (36)

1.

Анхана се беше разпростряла из цялата долина като язва, изливаща вонящата си гной от промишлени отпадъци и канални нечистотии в реката, наричана от хората Великия Чамбайген. Още щом баржата излезе от речния завой на североизток, градът изплува от обгръщащия го гъст смог: назъбено петно върху лицето на земята, което изглеждаше мъртвешко сиво заради маранята, простираща се на километри.

На носа на баржата стоеше фей, облечен с прокъсани от времето и от трудното пътуване вълнени дрехи. Навремето може и да му бяха стояли добре — той имаше високата фигура и широките рамене на Първия народ, — но сега висяха като овесени на закачалка. Лицето му бе покрито с дълбоки бръчки: белези на лишения и печал, по-дълбоки, отколкото би си позволил да покаже един истински първороден. Черепът над заострените уши беше покрит с къса права коса. Ботушите му сигурно щяха да изглеждат чудесно, ако не бяха толкова очукани; вместо колан той бе завързал около кръста си дебело плетено въже от коноп. Не носеше никаква чанта, а вместо благородническо оръжие държеше бърсалка, на чиято дръжка се беше облегнал.

Той погледна надолу по реката към Анхана и кокалчетата на пръстите му побеляха. Устните му оголиха острите като на вълк зъби, а в големите му златисти очи със свити като на котка зеници под яркото следобедно слънце проблесна едва сдържано отчаяние. Някога, не чак толкова отдавна, той беше принц.

Името му бе Делиан.

— Ей, ти, на палубата, работиш ли? — изръмжа зад гърба му помощник-боцманът. — Или просто се мотаеш?

Първородният не показа по никакъв начин, че го е чул.

— Хей, шибаняк, да не мислиш, че не говоря на теб?

Над двете кули на двореца „Колхари“ се бяха събрали тъмни буреносни облаци; те тътнеха и сипеха мълнии към земята. Дори от такова разстояние той виждаше, че дъждът още не се е изсипал: кафяво-черният въглищен пушек от Индустриалния парк продължаваше да се стеле на гъсти валма над северните квартали на града. Все още нямаше дъжд, който да го измие от есенното небе и да го прати в реката.

Поредната буря, поредната отрова за рибите: оттичанията от улиците на Анхана убиваха всичко живо в реката. Делиан поклати глава с горчивина.

Чак след цяла седмица път ще може спокойно да се пие речна вода. А братята ми обичат да ми напомнят, че аз съм един от тези хора.

Но аз не съм. Не съм.

Аз съм много по-лош.

Повече от хиляда години градът бе замърсявал тези води, още от построяването на лагера на речните пирати върху острова, познат сега като Стария град. Самият Панчасел Митондион бе повел обединените сили на Първия народ по време на Бунта, обсаждайки превърналия се в рай на подивелите хора град. Той бе загинал тук, убит в последната си провалена атака, предавайки върховенството над своя дом и над целия Пръв народ на Краля на здрача Т’фарел Рейвънлок.

Тук сме претърпели последното си поражение, помисли си Делиан. Първият народ беше водил битки срещу диваците години преди обсадата на Анхана, но това бе преломната точка на войната. Сега, почти век по-късно, дори феите ветерани от Бунта на диваците, които се бяха сражавали рамо до рамо с елфите, вече не ги наричаха диваци. Всички ги наричаха така, както се наричаха те самите: хора, което на техния език означаваше „от кал“.

Народът на калта.

— Хей. — Викът бе последват от грубо блъсване по рамото и рязко рррт от разкъсване на плат — бойният нокът на помощник-боцмана се бе закачил в ризата на Делиан. Той се обърна към помощника, застаряващ огрило с набръчкана кожа на мястото, където се бе намирало лявото му око, и със стърчащо парче кост от мястото на левия му бивник. Помощник-боцманът държеше главата си леко извита надясно, за да може да гледа първородния с кървясалото си дясно око.

— Знаеш ли кое мразя повече от шибаните мързеливци, които се опитват да се скатаят от работата си на палубата? — Огрилото се наведе напред така, че с едно движение на оцелелия си бивник да може да извади окото на Делиан. — Шибаните елфи, ето кое. Сега ще миеш ли, или ще плуваш?

Погледът на първородния се плъзна по него и се насочи над рамото му към двата отряда от гребци огре, които забиваха в речното дъно дългите си трийсет фута прътове от намаслен дъб. Отрядите — всеки съставен от по шестима огрило, високи по девет и повече фута, с тегло от по един тон всеки — натискаха прътите си под бавното отброяване на викача, напрягаха мощните си гърбове, опитвайки се да надвият инерцията на баржата, а ноктите им оставяха дълбоки белези в дъските на палубата.

— Защо спираме? — попита той с равен тон.

— Ти глупак ли си, торба с лайна такава? Анхана е най-голямото пристанище на реката — до утре следобед няма да можем да минем. — Смехът на помощник-боцмана беше почти толкова грозен, колкото и самото огрило. — Решил си, че щом сме подранили с един ден, значи не е нужно да си отработваш цялото пътуване? Зарежи тая работа. Ще работиш, елф. Или ще плуваш, мамка му.

— Добре. Ще плувам.

Делиан разпери ръце и остави бърсалката да падне на палубата. Със същото безразличие той се обърна и се накани да скочи във водата, но помощникът беше твърде бърз; тежката му ръка сграбчи китката на първородния, бойният му нокът се заби в ребрата му и го издърпа грубо към палубата.

— Няма да стане — изръмжа огрилото. — Дължиш още един ден работа, проклета торба с лайна. Какъв си ти, някакъв каинист? Смяташ, че можеш да правиш каквото си искаш?

— Не съм сигурен какво означава каинист — отвърна Делиан. — Но ти трябва да ме пуснеш.

— Зарежи тая работа. Никой шибан елф не може да ме уплаши.

Той изви ръката на Делиан нагоре, причинявайки му болка и едновременно с това опитвайки се да го извади от равновесие. Очакваше съпротива, дори борба и се беше приготвил и за двете — но вместо това слабият, измършавял първороден остана напълно неподвижен на мястото си.

— Ти искаш да ме пуснеш.

Ръката на огрилото се разтвори машинално и бойния му нокът се прибра обратно в юмрука му. Той се взря невярващо в ръката си.

— А стига, бе!

— Търпях те пет дни — заяви хладно Делиан, — защото не намерих по-бърз начин да се придвижа до Анхана. Сега си тръгвам и ти не можеш да ме спреш.

— Как ли пък не — обяви огрилото и протегна ръка, свивайки пръстите си в юмрук така, че да остане да стърчи само бойният му нокът. Във Великия Чамбайген не съществуваше друг закон освен онзи, който екипажите на баржите сами налагаха — и никой нямаше да накаже офицер заради това, че е осакатил или убил някой обикновен моряк. — Ще те изкормя като риба!

Бръчките, които гладът и тежкото пътуване бяха издълбали върху лицето на първородния, изпъкнаха още повече и се превърнаха в признак на възраст — невъзможна възраст, сякаш Делиан бе наблюдавал света в продължение на хилядолетия — и юмрукът на огрилото се отпусна безжизнено до тялото му.

Огрилото изръмжа, устните му се отдръпнаха, оголвайки бивните му, и раменете му се изопнаха назад така, сякаш ръцете му бяха придържани от някаква невидима сила, от която не можеше да се измъкне — но всъщност не беше така. Те просто си висяха свободно, но той не можеше да ги командва. И двете му ръце висяха като мъртви от раменете му.

— Елфско поразяване — промърмори той с нарастваща изненада, която бързо премина в праведен гняв. — Шибано елфско поразяване! Ха, мамка му!

В отговор на виковете на помощника по цялата палуба започнаха да се извръщат глави.

Макар в реката да цареше беззаконие, имаше няколко традиции, които екипажите на баржите спазваха с цената на живота си, и това бе една от тях. За секунди всичките дванайсет огрета зарязаха прътите си; всички товарачи захвърлиха бутилките си и оставиха настрани картите и заровете. Дори миячите на палубата, най-окаяните от цялата речна сган, работеща само срещу храна и превоз, изоставиха ведрата и бърсалките, грабнаха товарните куки и хукнаха към носа на баржата.

Единствената реакция на Делиан бе леко повдигане на перестите му вежди. Най-близкото огре политна напред и се стовари с трясък върху палубата, последвано от второ и трето; те виеха и притискаха с ръце бедрата си, сгърчени в конвулсивни спазми, които ги бяха осакатили така ефективно, както нож, прерязващ сухожилието.

Останалите членове на екипажа забавиха ход, за да заобикалят гърчещите се на палубата огрета; преди да го направят, от палубата изригна висока двайсет фута огнена стена, която им препречи пътя.

— Това е просто Фантазия! — изкрещя огрилото. — Това е шибана елфска магия, тъпаци! Не може да ви нарани наистина!

Очевидно някои от екипажа знаеха, също като помощник-боцмана, че повечето от магийките на Първия народ въздействат единствено върху ума на жертвата; по-смели от другарите си, те се хвърлиха в огъня — и се разбягаха пищящи по палубата към водата с пламнали дрехи, над които се издигаха пушек и пламъци.

Помощникът примигна със здравото си око, изпищя и отново примигна.

— Елфската магия не може да ви нарани наистина — повтори тъпо той.

— Това може и да е вярно — отвърна Делиан, — ако аз наистина бях елф.

Той се пресегна, хвана единствения здрав бивник на помощник-боцмана и придърпа лицето на огрилото към своето с изненадваща сила. Допря устните си до ушната му кухина и произнесе тихо, но отчетливо:

— Не обичам насилието. Не искам да нараня нито теб, нито някой друг. Но сега си тръгвам. Нямам време за любезности. Ако някой ме последва, ще го убия. Разбираш ли ме? А после ще се върна тук и ще убия и теб. Кажи ми, че си разбрал.

Огрилото отстъпи назад и тръсна глава, опитвайки се да освободи бивника си, но този кльощав, почти безплътен фей имаше изненадващо силни ръце. Той отново придърпа огрилото към себе си и този път над юмрука му се издигна пушек, който миришеше на горяща кост, а бивникът в ръката му обгоря; огрилото издаде тихо стенание, което постепенно премина в отчаян писък.

— Кажи ми, че си разбрал — повтори Делиан.

— Схванах, схванах — изскимтя огрилото. — Махай се… просто се махай!

Делиан разтвори ръката си и огрилото залитна назад; бивникът му бе почернял на мястото, където първородният го бе държал. Той едва не попадна в пламъците, но докато отстъпваше назад, огънят просто угасна като задушен от невидимо одеяло, оставяйки само широко петно от тлеещи въглени върху палубата.

Делиан се обърна към носа и погледна от него, за да се убеди, че отдолу няма никой от скочилите в реката моряци, след което се гмурна и заплува с мощни загребвания към брега. Излезе от водата и веднага се затича по брега, без дори да погледне назад, към баржата; тичаше към Анхана.

Можеше да чуе подигравателните гласове на братята си: „Човешка кръв. Винаги трябва да прави нещо; не може просто да съществува. Тази човешка кръв — като човек ти просто пилееш времето. Също като някой безделник, който намира кесия със злато на улицата, ти разполагаш с толкова малко време, че прахосването му не означава нищо за теб.“

Може и да е така — отвърна им мислено той, — но точно сега имам повече време от вас. А толкова отчаяно му се искаше да греши; и болката от този копнеж изгаряше сърцето му също като огъня, който бе запалил на палубата на баржата.

Покрайнините на Анхана лежаха на три мили пред него, отвъд равнината, а нощта се спусна над града заедно с дъжда.

Той тичаше неравно и се спъваше, сякаш краката му принадлежаха на някой друг, сякаш и двата бяха полуосакатени. Въпреки това успяваше да се придвижва бързо, теглейки от Потока, за да подсилва преуморените си мускули, и за четвърт част успя да стигне до бедняшкия квартал, обграждащ Лабиринта на Анхана.

Бурята се отклони към него, за да го посрещне, и го удави в порой, вонящ на сяра. Без да забавя крачка, той зави нагоре по пътя, водещ на север между Лабиринта и Индустриалния парк.

Дори човешките отрепки с празни погледи, които населяваха тези коптори, намериха време, за да се обърнат след бягащия; да притичаш покрай хора, сякаш бързаш за някъде, се смяташе за непочтително. Анхана бе сърцето на човешките земи и единствените първородни, посрещани радушно тук, бяха онези, които си знаеха мястото.

Най-накрая стигна до гетото на нехората — Града на пришълците — и прекъсна връзката с Потока, която му даваше сила. Имаше нужда от по-голямо съсредоточаване от онова, което му позволяваше менталното зрение, ако искаше да премине безпрепятствено през тези тесни многолюдни улици, където щеше да му се наложи да се блъска и да бъде блъскан от безброй рамене на първородни, каменари, огрило и хора.

С падането на нощта по улиците се появиха дори няколко тролове; от време на време някой спираше и започваше да го оглежда преценяващо, да издава гладни, всмукващи звуци, сякаш преглъщаше лигите, които бяха потекли по извитите му бивни. От вонята му спираше дъхът; от шума и бликащата енергия на това място му се виеше свят. Мръсотията, отпадъците, празнотата, която съзираше в очите на тукашните първородни — Анхана бе причината той да изостави човешката цивилизация заради горските дълбини.

Градът на пришълците се беше променил за двайсетте години, откакто кракът му не беше стъпвал по тези улици. Някога това бе малко тясно гето, претъпкано с първородни, каменари, дървесни духове, огрило и техните гигантски братовчеди — всичките живуркаха в покрайнините на столицата, продаваха силата и телата си на техните човешки господари, затъваха в наркотици и пиене, ръмжаха и се сопваха един на друг като плъхове в претъпкана клетка.

Навремето редът в гетото се поддържаше от човешки шерифи, които обикаляха в патрули от по петима мъже; бруталната им тактика и свободното използване на обкованите с метал бухалки им бяха спечелили прозвището главотрошачите; сега биячите като че ли бяха заменени от екипи по двама — един човек и един нечовек, обикновено елф или каменар. Хората се обличаха в сребристо и черно, нечовеците — в алено и златисто. Делиан непрекъснато виждаше из улиците тези двойки да разтървават биещи се, да решават спорове, да разпръскват тълпите пред каретите на богатите. Можеше само да поклаща невярващо глава.

Преди двайсет години тези цветове обявяваха принадлежността към една от двете могъщи групировки на Лабиринта, Поданиците на Кант и Лицата — но нито едните, нито другите имаха своя територия в Града на пришълците, а Лицата със сигурност никога не бяха приемали в редиците си нехора. И двете групировки бяха престъпни; Лицата търгуваха с плът и незаконни опиати, а Поданиците на Кант бяха джебчии и просяци, като освен това се занимаваха с охрана и изнудване. Делиан не можеше да си представи как са успели да се трансформират в обществена стража.

Самото гето се беше разраснало тройно, дори четворно, набъбнало като колония от гъби, а сега, през нощта, разцъфваше като насекомоядно растение, излъчвайки опасно притегателен сладък аромат. Взривът от пъстроцветни светлини на ярките табели над хотелите и казината се разбиваше на кални дъги в мокрия калдъръм.

Тези табели рекламираха развлеченията, които можеха да се намерят вътре: от игра на ашици през рулетка до бой с петли, борби с мечки и гладиаторски битки между различни раси, от хора и първородни до огрило; храна от най-изтънчените вносни крилца на тофалмо до всевъзможни пикантни свински и царевични деликатеси; напитките варираха от зърнен спирт до тинаранско бренди; опиатите — от обикновен печен рит до екзотични прахчета, способни да превърнат и най-тъмните фантазии осезаеми като мушкане в окото; проститутки от всякакъв вид, пол, възраст, опит и ориентация, от деликатна педерастия до извращения, в цената за които беше включена и посткоитална медицинска помощ.

Преди двайсет години, когато някой потърсеше нещо по-специално в Града на пришълците, нещо, което другаде не можеше да се намери — независимо дали незаконно, или изкусително опасно, или просто твърде отвратително, за да е широко популярно, — той трябваше да отиде в заведението, наричано „Екзотична любов“. Местенцето изглеждаше като някой малък, добре обзаведен бардак с ограничен достъп, който се намираше точно до Пътя на благородниците; но щом човек станеше редовен клиент, щом покажеше, че може да му се вярва — тоест когато собственикът събереше достатъчно материал за изнудване, че човекът да не може да си поеме дъх без разрешение, — той получаваше достъп до чувствения свят на буквално неограничените възможности. В „Екзотична любов“ нямаше невъзможни неща; просто бяха много скъпи.

Но сега по всичко личеше, че целият Град на пришълците се е превърнал в базарна версия на „Екзотична любов“ и самото заведение вече не съществува. Делиан стоеше на улицата, загледан безизразно в рекламата на някакъв фунгист, който бе завзел сградата до Пътя на благородниците. Той прочете механично списъка със стимуланти, опиати и халюциногенни спори, които се продаваха вътре; безплодна самозаблуда, разбира се, просто опит да отложи за няколко секунди мига, в който щеше да осъзнае, че няма представа какво да прави по-нататък.

Беше стигнал толкова далеч…

Леки пръсти се плъзнаха по хълбоците му — там, където първородните обикновено носеха кесиите си. Ръката на Делиан се стрелна с невероятна бързина, почти невидима за окото, и издърпа пред себе си собственика на пръстите: човешко дете с изцапано лице.

— Извинявай, фей, извинявай — просто се спънах — избъбри хлапето.

— Това място — рече мрачно Делиан, — това място някога се наричаше „Екзотична любов“. Какво се случи с него?

Очите на момчето се опулиха, след което се присвиха.

— Хей, аз на тая свирка не свиря — но имам сестра, тя е на единайсет, не е правила нищо досега, само духа на един веднъж…

— Не питах за това.

— Да, да — всъщност е на тринайсет, но се заклевам…

Делиан го разтърси силно.

— „Екзотична любов“ — повтори той.

Момчето завъртя очи и внезапно се разкрещя с пронизителен глас, изпълнен с болка:

— Педофил! Педофил! Махнете тоя каинистки дупелюбец от мене!

Момчето го изрита в пищяла — повече болеше да слуша крясъците му — и успя да освободи ръката си. После побягна и се скри в тълпата; мнозина вече гледаха Делиан с нарастваща враждебност и мрачно ругаеха. Един от тях събра смелост да изрази всеобщото мнение:

— Шибан педофил… Ако искаш да боцкаш хлапе, трябва да си платиш като нормалните хора!

Работата можеше да завърши зле — неколцина в тълпата като че ли нямаха нищо против да се включат в някой хубав въргал, а нищо в този опърпан, изтощен на вид първороден не подсказваше колко смъртоносен можеше да се окаже опитът им — но тълпата бе разблъскана от висок мъж със сребристочерна ризница и мускулеста каменарка с алено-златиста рокля.

— Добре, добре, разпръснете се — не спираше да повтаря каменарката, като по пътя си стъпваше по пръсти, мушкаше ребра и от време на време изблъскваше от пътя си най-наглите. Мускулестите й ръце наподобяваха кипарисови коренища; когато блъскаше, хората отстъпваха. — Разпръснете се. Мърдайте! Да, ти, лайнар такъв. Размърдай се.

Мъжът се приближи до Делиан и го изгледа със студен поглед.

— Проблем ли има, горски? Или си търсиш такъв? И в двата случая сме на твое разположение.

— Това, което търся — отвърна бавно Делиан, — е феята, дето някога държеше тук един бардак.

— Тук? — Мъжът сбърчи вежди. — Не ми се вярва. Рууфи — фунгистът — е тук от… колко? Повече от осем години, ако не се лъжа — още отпреди да вляза в Патрула. Хей, Таулкг’н, да знаеш тук да е имало някакъв бардак?

Партньорката му изсумтя в брадата си и промърмори нещо, което Делиан не можа съвсем да разбере — нещо за хората и техния кратък живот и къса памет. После избута и последния зяпач надолу по улицата и се обърна.

— Да, тука беше „Екзотична любов“.

— Екзотична? Без майтап. — Очите на мъжа грейнаха и на устните му затанцува лека усмивка. — Хей, Таулки, горският търсел Дукесата!

Каменарката се приближи с юмруци на кръста. Тя огледа Делиан от главата до петите, после отново го погледна в очите и тъжно поклати глава.

— Не си прави труда, горски. Тя няма да те види.

— Не познавам никаква дукеса — отвърна търпеливо Делиан. — Феята, която търся, беше известна с името Киърандел.

— Същата — каза мъжът. — Просто й викат Дукесата, защото изчука повече от половината Кабинет.

Каменарката настъпи с цялата си тежест крака на партньора си.

— Дръж се прилично.

— Просто ми кажете къде да я открия.

— Тя сега управлява „Залагащия пришълец“…

— „Залагащият пришълец“? Целия комплекс в Хазад-Лун?

— Да, но няма да те приеме, горски, вярвай ми. Все е заета, чуваш ли? Тя е важна…

Делиан пропусна останалата част от онова, което се опитваше да му каже каменарката, защото вече тичаше по улицата.