Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (63)

Фазова взаимовръзка

Всеки отделен стимул влиза в мозъка през свой специфичен „пропусквателен вход“. Полученият сигнал бива анализиран, наименуван и пренасочен към други части на мозъка за по-нататъшна обработка. Проблемът е в това, че веднъж щом на сигнала му бъде лепнат етикет и той получи придружителни инструкции още на пропусквателния вход, останалите части на мозъка обикновено следват първоначалните указания.

Наричам това явление „ефект на консервиране“. Механизмът на пропусквателния вход сякаш напъхва всеки външен стимул в консервена кутия, запечатва я здраво и й лепва етикет „Съдържа еди-какво си, което се употребява еди-как си.“ Това служи като предупреждение към останалите части на мозъка да не си губят времето и енергията за изследване и обработка на съответния стимул.

Но за да можете да осигурите за творческия си ум необходимото за изявите му пространство „Изненада!“, е нужно да накарате колкото се може повече и по-различни части от мозъка си да обработват едновременно постъпващия стимул. Тоест, целта е да установите в мозъка си така наречената „фаза на взаимовръзка“ — последователно високоскоростно предаване на импулсите и активиране, при което различни области и центрове се задействат в съзвучие, в обща фаза на вълнови трептения. При това преходните интервали трябва да са толкова кратки, че всеки конкретен стимул да се предава на целия мозък, преди още да му бъдат лепнати етикет и придружаващи инструкции.

Именно такъв ефект се постига при отприщването на образния поток и при други техники за постигане на светкавично зареждане на мозъка със сетивни възприятия — така наречения „високоскоростен поток с обратна връзка“.

Часовниците на Дали

Представете си, че поглеждате някой часовник. След около половин секунда зрителният център в мозъчната кора оповестява, че е видял нещото, наречено „часовник“, и препраща това съобщение (със съответните придружаващи инструкции за употреба) до целия мозък. Осъществил се е ефектът на консервиране на образа.

Оттук насетне мозъкът ви разполага само с две алтернативни възможности — или да изследва циферблата, за да разбере колко е часът, или да не му обърне никакво внимание. Ами да, че какво друго да прави с нещо, на което вече е лепнат етикет „часовник“?

Но какво би станало, ако не консервирате образа на часовника още на пропусквателния вход? Да речем, че сте успели да заобиколите „консерваторите“ и така сте позволили на останалите части от мозъка си да обработват образа по „нечасовников“ начин — какво би се получило тогава? Няма ли да започнете да забелязвате примерно пищната игра на светлинните отблясъци по стъклото на циферблата или чистия и изящен рисунък на цифрите, или хипнотичното движение на секундната стрелка, или гладката повърхност на металната обковка? А дали няма да започнете да разсъждавате върху ефимерната същност на времето и върху преходността на материята?

Ако отделите достатъчно време на подобно занимание, има вероятност неочаквано да бъдете изненадани от някоя оригинална промяна в перспективата — подобна на тази, представена ни нагледно от художника сюрреалист Салвадор Дали, чиито прочути топящи се часовници са сред най-силно въздействащите и интригуващи образи в съвременното изобразително изкуство.