Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (59)

Осигурете пространство „Изненада!“

Един от най-добрите начини за заглушаване на Заглушителя е да осигурим на мозъка си така нареченото пространство „Изненада!“. Това е един вид психологически пусто пространство, което „залагаме“ в ума си, за да привлечем към него изненадващи послания от страна на дясното мозъчно полукълбо — така, както залагаме хранилки за птичките.

Кекуле осигурява на своя ум пространство „Изненада!“, като потъва в полусън, тоест до известна степен изключва будното си съзнание. И много скоро след като разчиства в ума си простор за изненади, Кекуле наистина бива изненадан.

Буквално всички описани в тази книга техники за стимулиране на въображението имат за цел да ви помогнат да осигурите на ума си пространство „Изненада!“ — достатъчно обширно и необременено от съзнателни мисли, където да могат да се излеят придошлите от подсъзнанието ви нови възприятия и прозрения.

Проблемът с насочената образност

През последните години методът за мотивиране и мобилизиране на хората посредством външно ръководство или насочване на мисловната образност стана твърде популярен, масово използван от учители, спортни треньори, корпоративни консултанти и дори лекари. Той наподобява метода „Отприщване на образния поток“ по това, че участниците затварят очи и проследяват процесия от въображаеми картини. Но при техниката „Насочена мисловна образност“ ръководителят на процеса ви казва точно какви образи трябва да извиквате пред вътрешния си взор. Например лекарят може да насочи болния от рак пациент да си представи как белите кръвни телца в организма му атакуват раковите клетки, настанили се в някоя специфично определена част от тялото. Или корпоративният консултант по продажбите може да насочи участниците в неговия семинар да си представят как сключват голяма сделка. Спортният треньор може да насочи гимнастика да си представи как изпълнява перфектно някое салто.

Насочването на въображението е доказано ефективен метод за мотивиране и мобилизиране на хората — на техните таланти, на увереността в собствените им сили, на положителните им емоции и дори на имунната им система за борба с едно или друго заболяване. Но този метод е почти напълно безполезен като стимул за творческо решаване на проблемите. И това е така, защото му липсва елементът „непредсказуемост“. Няма как да бъдете изненадани от някоя оригинална идея, ако не сте й осигурили свободно пространство „Изненада!“, където тя да се появи.

Гимнастика на ума

През 1938 година рекламният лъв Алекс Ф. Озбърн наложил в своята фирма използването на една съвършено нова техника за „раждане“ на оригинални идеи, която служителите му бързо-бързо кръстили „Гимнастика на ума“. По време на „гимнастическите“ срещи, шефът им ги приканвал да изказват на глас абсолютно всички идеи, които им идвали наум, дори най-налудничавите и привидно глупави хрумвания. Никому не било позволено да отрича или да критикува чиято и да е чужда идея. Всички хрумвания били записвани прилежно, без каквито и да било коментари. След приключването на заниманието била насрочвана следваща среща, когато вече всички идеи били подлагали на щателна преценка.

Служителите от фирмата били буквално потресени от стойността и оригиналността на прозренията, хрумнали им сякаш изневиделица по време на тези срещи за гимнастика на ума. Всъщност по този начин Озбърн създавал групово пространство „Изненада!“. Техниката се оказала толкова успешна и печеливша, че през петдесетте години вече се прилагала масово на корпоративните съвещания из цяла Америка, като славата й продължава и до ден-днешен.

„Отхвърляш прекалено скоро и потискаш прекалено строго“

За тази техника Озбърн бил отчасти вдъхновен и от едно писмо на Фридрих Шилер, написано през 1788 година по повод оплакванията на негов приятел, че му е трудно да „ражда“ непрекъснато свежи идеи, по които да твори.

„Причината за твоите затруднения е в това, че интелектът ти издига бариери пред въображението — пише поетът, — поради което ти започваш да отхвърляш прекалено скоро и да потискаш прекалено строго всичките си по-необичайни хрумвания.“ По-нататък в писмото си Шилер настойчиво подчертава, че „ако интелектът се вторачва твърде отблизо в прииждащите към бариерите идеи, това спъва творческата работа на ума.“

Ето защо поетът препоръчва на приятеля си да позволи на въображението си да го залива свободно и безпрепятствено с всякакви хрумвания, а да отложи критичната им преценка за по-късно. „Струва ми се, че за да може умът да се прояви творчески, строгият интелект трябва да оттегли своите стражи от бариерите и да остави идеите да нахлуват в безредие през тях, а едва когато потокът им пресекне, да се заеме да огледа критично струпалото се множество.“

Всъщност Шилер говори за осигуряване на пространство „Изненада!“. Ако още в зараждането на някое хрумване или прозрение започнем да се питаме дали идеята ни е практична и смислена, тя вече е редактирана или дори напълно заглушена, защото при появата си най-блестящите хрумвания често изглеждат „откачени“. Никога не бива да се съобразяваме нито със собствените си привични съждения, нито с чуждите мнения, докато предварително не сме осигурили простор за изява на гения вътре в нас и не сме позволили на творческата си мисъл да огледа съответния проблем от всички възможни ъгли.

Алекс Озбърн нарича този метод „Принцип на отложения критичен поглед“.

Мнозина от гениите в човешката история са стигали на пръв поглед до крайност в придържането си към принципа на отложения критичен поглед. Например Абрахам Линкълн напълно пренебрегвал всички критики, отправени му от страна на печата.

„По принцип — казва той в една своя реч от 1865 година, — аз изобщо не чета репортажите с нападки срещу мен, защото не желая да поемам риска евентуално да бъда провокиран от тях до такава степен, че да не съм в състояние да им отговоря по подходящ начин.“

Мнозина учени не биха предприели каквото и да било изследване, ако предварително не са изчели абсолютно всичко, писано от техните колеги по въпроса. Докато Алберт Айнщайн скандализира научния свят с това, че изобщо не се допитва до вече съществуващата литература по интересуващия го въпрос.

„Възможно е — пише Айнщайн в увода към една своя статия от 1906 година — други автори вече да са изяснили отчасти въпросите, които разработвам тук. Но все пак, тъй като аз ги разглеждам от съвършено нова гледна точка, реших че може и да си спестя ровенето в наличната литература, което щеше да ми отнеме много време и да отвлече вниманието ми.“

Физикът К. П. Сноу се удивлява, че в прочутата статия от 1905 година, с която Айнщайн запознава научната общественост с основите на своята „Специална теория на относителността“, няма „никакви препратки“ и не се цитират „никакви авторитетни имена на специалисти в тази област…, а при все това той сякаш извежда странните си изводи с пълна увереност и с огромна лекота. Изглежда така, като че ли е стигнал до своите заключения единствено по пътя на собствената си мисъл, без странична помощ и подкрепа и без да се вслушва в чиито и да било чужди мнения.“

В това отношение Майкъл Фарадей е още по-краен дори от Айнщайн. Този изобретател, когото мнозина наричат най-великия експериментатор в човешката история, често отричал очевидните резултати дори от собствените си експерименти, когато те били в разрез с въображението му.

„Ако Фарадей си беше наумил някаква своя си теория, заинатяваше се да я докаже на всяка цена — разказва негов съвременник, цитиран от Томас Уест. — Той провеждаше експериментите си отново и отново, често години наред, въпреки повече от категорично неуспешните резултати. И най-сетне успяваше!“

Ако обаче Фарадей беше възприемал реалистично и бе гледал критично на провалите си, неминуемо е щял да изостави някои от най-великите си открития миг преди да успее.