Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (32)

Типичен образен поток

По мое предложение, за да ви демонстрираме един типичен случай, сътрудникът ми при написването на тази книга — журналистът Ричард По „отключи“ един свой образен поток. Споменатите от Ричард ефект „Ахаа!“ и „праг“ са във връзка с техниките за решаване на проблеми, които ще разгледаме в следващи глави. Сега ви предоставяме нецензуриран и нередактиран запис на неговия образен поток, за да добиете представа как приблизително звучи непосредственият описателен монолог.

Виждам нещо като фон от зеленикаво-жълтеникави размити петънца, наподобяват петната по кожата на ягуар или на гепард, пръснати са на общ черен фон, и всичко това трепти, приближавам се и петната стават по-големи. Погледът ми навлиза още по-навътре в тях и те стават все по-големи, между петната има черни пространства и виждам, че наистина е кожа на ягуар. Мога да протегна ръка и да я докосна, докосвам я и усещам под дланта си кадифената й гладкост и вече мога да видя главата на гепарда. Да, това наистина е гепард, не ягуар. Това са петна на гепард. Виждам главата му. Той се обръща към мен и мога да я докосна. Усещам под ръката си ушите му, усещам меката им податливост под пръстите си, еластичната им податливост и усещам как муцуната му потръпва, докато го галя по главата, и гепардът ме гледа, гледа ме войнствено, не, всъщност не войнствено, а сякаш ме приема, сякаш съм член от неговото гепардско семейство, а сега поглежда над главата ми към саваната, може би му се играе, и да, намираме се в африканската савана. Дърветата са пръснати на големи разстояния едно от друго. Мога да виждам надалеч между тях и в далечината виждам извор и край него една зебра и други диви животни, а цялата сцена е окъпана в ярка слънчева светлина, зеленината на саваната се простира до хоризонта. Вятърът докосва кожата ми и е много топъл, почти горещ и се чувствам едно цяло с гепарда. Ние с него сме заедно, и си принадлежим един на друг, и аз не съм чужд на това място, двамата с него сме ловци, наблюдаваме стадата от тревопасни в далечината, и просто чувствам вятъра по кожата си. Много е горещо. Мисля, че е някъде обяд в тропическа Африка, слънцето е жестоко. Направо гори в небето. Не мога да погледна към него, защото е ослепително ярко, но се намира почти над главите ни и просто изгаря и заслепява. Толкова е ярко, че небето всъщност не изглежда синьо. То е някак си нездраво жълтеникаво и… Трябва да престана да осъществявам неврологичен контакт пак с тази сцена… вятъра, и слънцето, необятния простор, който виждам накъдето и да погледна, не откривам никакво „Ахаа!“, не намирам отговор на моя въпрос. Моят въпрос, разбира се, е как да…, как най-добре да подходя към написването на книгата. Когато мисля за това, небето сякаш се отваря. Една голяма фигура, мисля, че е на мъж, не мога да кажа дали е на мъж или на жена, жена е, с тъмна коса, с корсаж, косата й е прибрана и е облечена така, че ми напомня Италия от Ренесанса. Косата й е тъмна. Прилича на италианка. На средна възраст е, мисля. Мисля, че е една от Борджиите или от друга от прочутите ренесансови фамилии в Италия, тя е една от тях, може би от кралско потекло, херцогиня е. И ме гледа с пронизващ поглед. Долавям парфюма й, който долита на вълни към мен, усещам и аромата на косите й. Не знам как да го нарека, но първичен аромат, като тамян, нещо някогашно и първично-естествено, парфюм, който сигурно са употребявали навремето. Зад нея има стая. Тя все още стои и отмята с ръце встрани и назад разкъсаните краища на небето, откъдето излиза, а зад нея има стая, и в стаята е сумрачно и задушно. Минавам покрай нея, влизам в стаята, въздухът вътре е прашен, спарен и много топъл. Има стъкленици, колби, бутилки и една пещ на алхимик, огнище, изградено е от тухли. И в него гори огън. Става много горещо, лъхва ме горещ вятър, целият съм в пот, защото е много горещо. Беше горещо в африканската савана, и в тази стая също е горещо, задушно и горещо, и поглеждам надолу към огъня в огнището. Гледам надълбоко в огъня и виждам едно бебе, почти като ембрион, свито на кравайче в огъня, и знам, че огънят ражда нещо, но какво е това в огъня? Вглеждам се в бебето. То заприличва все повече и повече на ембрион, колкото повече го гледам. Потта се стича по лицето ми и чувствам, че това ме пречиства, че всички отрови напускат тялото ми, изтичат с потта от мен, и мога да усетя с обонянието си горящия огън. Мириша огъня, който нажежава тухлите, миризмата е отвратителна. Чувам как огънят ръмжи вътре в себе си. Чувам силата на яростната горещина вътре в него. Когато се вглеждам дълбоко в него, в най-дълбоката му част, където гори, всичко става ослепително оранжево, проблясват пурпурни светкавици и виждам нещо като топка, пурпурна топка. Прилича на кристална топка, и решавам, че ей сега ще направя техниката „Праг“, защото когато тази топка се разпука от огъня, отговорът на въпроса ми ще е вътре. Топката става все по-черна и грапава, и се напуква като яйце, яйце на влечуго, в което има нещо. Разпуква се и, естествено, там има дракон, черен дракон, в типичната му средновековна форма с криле, и той разперва крилете си, и полетява, и с летене напуска Земята, лети в космическото пространство, лети в галактиката, в слънчевата система, между планетите и аз яздя върху гърба му, и заедно отлитаме дълбоко в космоса…