Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (172)

Първичен нагон

Малко са историческите личности толкова благородни, колкото е бил Абрахам Линкълн. При все това, неговият нагон за гонене и постигане на успех бил толкова силен, че съвременниците му често го възприемали като човек безцеремонен и който не се съобразява с никой друг. Неговият дългогодишен партньор в адвокатската работа, Уилям Херндън, отбелязва леко хапливо, че амбициозният Линкълн е като „малък мотор във вечно движение“ и че „винаги всичко пресмята и планира предварително“.

Зигмунд Фройд би обяснил този нагон на Линкълн с мощно, но потиснато в подсъзнанието либидо. Фройд бил убеден, че човешките същества притежават уникалната дарба да превръщат своето сексуално желание в също толкова мощен и нетърпящ отлагане стремеж да издигат небостъргачи, да пишат книги, да печелят граждански войни и да плават по неизследвани океани.

Фигура 15.1. С помощта на разшифрованата ДНК на древни фосили, учените във филма „Джурасик парк“ създават живи и здрави динозаври. По същия начин, от миналото могат да бъдат възкресени и различни методи за творческо мислене. И те също са съхранени, но не в ДНК, а в човешките меми — онези самовъзпроизвеждащи се модели на мислене и на поведение, които могат да се разпространяват от един ум в друг, подобно на вирусна зараза. За да възродим златната епоха на италианския Ренесанс или на древна Атина от пети век преди Христа, трябва да заразим съвременното общество със същия онзи „гениален мем“, съществувал в умовете на Сократ и Леонардо да Винчи. Този процес вероятно би изглеждал по горепосочения начин.

Специалистът по мотивация Наполеон Хил е съгласен с подобно виждане. „Сексуалната енергия е творческата енергия на всички гении — пише той в 1937 година. — Никога не е имало, нито някога ще има велик лидер, строител или творец, при който да липсва мощната подклаждаща сила на сексуалния нагон.“

Хил слага Линкълн наравно с Уилям Шекспир, Джордж Вашингтон и куп други „светила на човечеството“, за които е убеден, че „силно сексуалната“ им природа е предопределила техните успехи. Но това съвсем не означава, че са били женкари. Тъкмо напротив. Според Хил физическият секс обикновено размива творческия „нагон“ на човека. Той смята, че навикът и желанието на мнозина мъже „да си поживеят на младини“ са до голяма степен причина за неуспеха им да се изявят преди да прехвърлят четирийсетте. Хил твърди, че великите гении на човечеството са се проявили като такива именно защото не са удовлетворявали сексуалния си нагон изцяло и само посредством физическа близост, а са го превръщали в по-плодотворни амбиции.

Лакомия и постене

Естествено, сексуалният нагон не е единственият първичен стимулатор, под чието въздействие попада умът. Животните в природата са подвластни и на също толкова мощния глад за храна.

Отдавна съм забелязал, че сред моите приятели, членовете на MENSA, необичайно често се срещат различните смущения в режима на хранене — примерно наднормено тегло, булимия и анорексия. Вероятно това е показател, че съществува някаква взаимовръзка между апетита и интелигентността. Векове наред светците и мистиците са търсили да постигнат духовно пречистване и просветление чрез постенето. Дали по някакъв начин — както е при „подсъзнателния сексуален нагон“ на Фройд и „преобразуването на сексуалния нагон“ на Хил — постите не служат за пренасочване на първичния нагон на глада към удовлетворяване на по-висши нужди и постигане на по-извисени цели?

В действителност съвременната наука за мозъка предполага, че това е точно така. Редица експерименти в тази област показват, че много форми на възбуда — включително гладът — спомагат за енергийното зареждане на човешкия мозък, което му е необходимо, за да може да мисли оригинално и творчески. В периоди, когато дивечът намалявал, нашите пещерни предци е трябвало да откриват необичайни нови източници на храна. Онези от тях, които не са съумявали да проявят повече ум в тази насока, обикновено измирали от глад. И следователно просто не са имали достатъчно време, за да оставят потомство и така именно те да станат наши прадеди, предавайки ни своите характеристики! Тоест, с всяко следващо поколение еволюцията е подсилвала и укрепвала способността ни да постигаме временни изблици на висок коефициент на интелигентност.

Зареждане с възбуда

В Пета глава описахме експеримента, чрез който Уолтър Фриймън и Кристин Скарда измерват хаотичните „мозъчни бури“, развихрящи се в главите на зайци при долавянето на позната миризма.

Двамата изследователи откриват, че за да може да избухне такава вълна от възприятия, мозъчните клетки на зайците трябва първо да бъдат заредени енергийно посредством физическа възбуда — сексуално желание, глад, жажда или дори заплаха. Подобна възбуда увеличава енергийния пренос — мярка за мозъчния електричен потенциал — между невроните и така мозъкът на заека става хипервъзприемчив. Изглежда че при хората действа същият механизъм и подобен тип възбуда увеличава сетивната възприемчивост, а залялата мозъка вълна от остри възприятия допринася за появата на оригинални образи и мисли.

Прояви на интелигентност

Когато се чувстваме застрашени, сърдечният ни ритъм се ускорява и започваме да дишаме учестено. По-късно, когато опасността отмине, функциите на организма ни се връщат към нормалния си ритъм. Д-р Луиш Мачаду — пионер на ускореното обучение и професор по модерни езици в Държавния университет в Рио де Жанейро — е убеден, че оригиналното мислене следва същия модел.

„Хората не са непрекъснато интелигентни — казва Мачаду. — Те проявяват интелигентност, когато неврологичната дейност на жлезите им е активирана, за да посрещне специфични нужди.“

Както отбелязахме в Тринайсета глава, човешкият мозък откликва на десетминутно слушане на „Соната за две пиана в сол мажор“ от Моцарт, като незабавно става „по-умен“ и увеличава с осемдесет пункта своя коефициент на интелигентност, а около петнайсетина минути след спирането на музиката се връща към нормалното си състояние. Тази временна „проява на интелигентност“ вероятно е отражение на „приливите на интелект по спешност“, за които Мачаду е убеден, че са били заложени, един вид „програмирани“, в примитивния човешки мозък, още докато предците ни са живели сред дивата природа.

Лимбичната система

Според д-р Мачаду проявите на интелигентност се „отключват“ от лимбичната система — мозъчни структури, разположени под кортекса (мозъчната кора), в по-дълбоката и по-примитивна област на средния мозък (виж Фигура 15.2). Учените смятат, че лимбичната система управлява емоциите, а също и такива първични нагони като агресивността, глада, жаждата, секса и родителския инстинкт.

Освен това лимбичната система действа и като високоскоростен процесор на сетивните възприятия. Тя сортира и анализира всички данни, постъпили от външния свят посредством петте ни сетива, разпраща резултатите към съответните области и центрове на мозъчната кора, а после събира за допълнително анализиране дошлите оттам ответни отговори. Посредством тази високоскоростна примка на обратна връзка, повтаряна безброй пъти за части от секундата, лимбичният ни мозък оформя сложния образен модел (gestalt) на заобикалящия ни свят.

Във всеки един миг от тази отново и отново повтаряща се последователност на аналитични операции, лимбичната система може да попадне на някой необичаен gestalt, в резултат на което незабавно да предприеме спешни мерки за отреагирване. Може изведнъж да „включи“, че тези толкова приятни за окото черно-оранжеви шарки сред клоните на дървото са всъщност готов за атака гладен тигър. В подобни мигове лимбичната система веднага действа, без да губи ни частица от секундата, за да се консултира с мозъчния кортекс. И ето ни готови за отбрана, далеч преди да сме възприели със съзнанието си наличието на опасност.

В Първа глава отбелязахме, че съзнателният ни ум е в състояние да възприема и обработва само 126 бита информация в секунда и само 40 бита в секунда човешка реч, докато чрез сетивата в мозъка ни постъпват 10 милиона бита информация в секунда. Всички тези данни отиват в подсъзнанието, където биват сортирани, анализирани, разпределени и откъдето — в случай на спешна необходимост — получаваме почти на секундата команда за съответно отреагирване, като при това лимбичната система работи приблизително 80 000 пъти по-бързо, отколкото съзнателният мозъчен кортекс. Именно това свръхскоростно обработване на постъпващите от външния свят данни позволява на кенгуровия плъх да се скрие със скок в храсталака, частица от секундата преди устремно летящият към него орел да го сграбчи.

Мачаду предполага, че всъщност основната функция на лимбичната система е това, което той нарича S.A.P.E. — португалски акроним за „система за самосъхранение и съхранение на видовете“ (Sistema de Auto-Preservacаo е Preservacao da Especie). Гладът, жаждата, хищниците и намаляването на раждаемостта били заплаха за оцеляването — както личното, така и на цели видове. Изправени пред такива предизвикателства, животните в природата развиват остър инстинкт за оцеляване и така постепенно постигат възможно най-голяма сила, издържливост и изобретателност.

В ролята си на ангел пазител, лимбичната система прибягва до всякакви средства, които биха подсигурили оцеляването. Според Мачаду нашият рационален интелект, намиращ се в мозъчната кора, е само една от многото дублиращи системи за спешни случаи, която лимбичният ни ум може да използва, но може и да прескочи — според нуждите на момента.

И така, когато някое прегладняло шимпанзе се озове пред дупка със сочни, но недостижими термити, неговият лимбичен ум може да го изненада с неочаквана „проява на интелигентност“, за да му помогне да стигне до храната си. Но ако някой леопард го нападне изневиделица, лимбичният ум на шимпанзето ще „включи“ много по-първичните рефлекси на „бий се или бягай“, които изобщо не изискват никаква интелигентност.

Фигура 15.2. Гениалността е свързана със силно изразен апетит за храна, секс и удовлетворяване на други нужди, от които зависи оцеляването. Тези първични инстинкти се пораждат в лимбичната система.